Той смушка коня и остави селяците да съдят, и пресъждат думите му. Настигна и отмина с дружината си и други пътници, но се поспря да поговори с неколцина войници, които също пътуваха към Обител или към някое друго войнишко средище. Забеляза той и сега, че селякът или който и да е човек се преобразява, шом облече войнишко облекло, щом препаше меч, и не само с облеклото и с меча. Променя се често и умът му, та и приказката му. Петима от войниците бяха пешаци, а двама яздеха коне. Говореха те високо и дръзко само един от тях, по-стар войник, стъпвайте мълчалив и навъсен е подкованите си обуща, види се, отегчен от разговорите им, които и сам е водил някога със същото леко сърце, но вече им се наситил. Те говореха за блаженството на конника върху гърба на коня и за теглото на пешия войник. Самуил Мокри послуша по-отдалеко разговора им, преди да се намеси и той. Единият от пешаците — шегобиец, който и сам се смееше сладко на шегите си — избърза напред, за да го чуят всички:
— С коня е славно, то се знай. Яздиш и плячката си ще натовариш. А можеш — вече се надуваше от смях той, — можеш отпред на седлото една ромейка, отзад друга… беличка, ме-мекичка…
Засмя се той гръмко, засмяха се и други от войниците. Остроумието на шегобиеца не беше голямо, но другарите му, пък и той самият, се смееха за двете мекички ромейки повече от похотлив гъдел. Чу се гласът на великия войвода:
— А две, юнако, няма ли да ти са много?
Той се изравни с войниците, които се поотдръпнаха от коня му. Те го гледаха със засмени лица, както ги бе настигнал, но неговото лице беше строго, при все че думите му бяха закачливи. Той продължи:
— И една ти стига, ако иска да дойде с тебе. Но, юнаци — прозвуча по-остро гласът му, — ако ние влезем в ромейското царство, то не ще бъде, за да натоварим с жени конете си.
Той отмина и като се отдалечи от войниците, махна на двете момчета да се приближат. Те се изравниха с конете си от двете му страни, приближи се зад него и Радой; откога още дебнеше слугата да заеме мястото си след господаря, но двете момчета му пречеха.
— Вие виждате — каза Самуил, но не се обърна да погледне ни сина си, ни племенника си, — виждате какво говори селякът и какво говори войникът, а то е все един и същ човек. Единият не може да се отдели от хижата си, а другият има по-други мисли. Но е все същият човек и началникът му трябва да го познава добре, да познава и двата му различни образа, та да знае как да го държи и как да го води.
Същия ден привечер той наближаваше вече Обител; конете, макар да бяха уморени от дългия път, тропотеха бодро по стръмнината, която се спущаше от Баба планина към града. Ниско надолу се виждаше градът, опасан почти до стените му с гори и храсталаци, чиято шума бе започнала да редее и да се шари с есенните си багри. — Самуил Мокри бе виждал много пъти тоя град и околностите му, но сякаш едва сега забеляза, че на много места през гъсталаците около него надзъртаха покриви, кубета, камбанарии и редици прозорци на църкви и манастири. Много бяха църквите и манастирите в тоя град и в околностите му, оттам беше и неговото име Обител. Много бяха и монасите в него, спомни си великият войвода, ходеха те на цели върволици по улиците, та предизвикваха шеги, смешни или злобни закачки сред минувачите. Като влезе великият войвода в града и се настани в големия дом на обителския кастрофилакс, поиска да види още същата нсщ обителския епископ, както и игумените на всички тукашни манастири. Разтичаха се вестители из града и вън от стените му и за късо време в една голяма стая на долния кат в дома на управителя, където беше и градското управление, се събраха до тридесет души игумени и подигумени. Дойде също и епископът. Докато бяха още сами и чакаха великия войвода, духовниците се споглеждаха, въздишаха шумно и покашлюваха без нужда, подмятаха неясни, двусмислени думи, но се пазеха да изкажат смущението си, та и страха си, макар да личеше всичко по лицата им, в тревожните им погледи и движения. Бояха се те от Самуила Мокри, не одобряваха дружбата му с богомилите и не биха се въздържали да го съдят открито, но страхът им беше по-голям от недоволството и гнева им към него. И защо ги викаше по това късно време — наближаваше среднощ… А той сякаш бе чакал да дойде тъкмо и последният от тях.
Влезе в стаята, следван от обителския управител, поклони се към всички още от вратата, сетне се приближи с бързата си и още младежка походка към епископа, смирено му целуна ръка. Следяха го всички със затаен дъх, още повече тия, които не бяха го виждали досега, а бяха чували за него и страшни думи. Седна той до епископа, на горния край на голямата стая, и се обърна почтително към него: