— Позволи и благослови, твое преосвещенство…
Виждаше се, че не обичаше да губи греме и да протака, но не пропущаше да свърши всичко, що трябваше да свърши. Почете той епископа, както и другите в стаята — забелязаха това духовниците със задоволство, ала уплахата и недоверието им не намаляваха. Дошъл бе великият войвода без меча си и гологлав, скромно, дори бедно беше облеклото му, седеше прилично на мястото си, но втренчените му очи гледаха строго. — Вярата ни — започна той с позатихнал глас, но погледът му не се смекчи и не се успокои, а ходеше от човек на човек, — вярата и светата ни църква са най-яки стълпове на царството ни. Те са и наше свето знаме, всеки гледа в тях и ги следва с упование. Да не забравяме това ние, които сме отгоре и водим и искаме да ни следват. Вие виждате, свети старци и отци, народът ни отново става. Ние може би отново ще започнем тежка битка и бран. В името на нашето царство аз искам и вие да бъдете с целия народ. Врагът на царството ни е и ще бъде враг немилостив и на българската църква.
Той млъкна и пак огледа всички насядали там, улови бързи, още по-тревожни погледи, забеляза лица, които бледнееха, но не попита за дума и отговор на думите си и не мълча много.
— Манастирите са пълни с млади и здрави мъже — рече той отеднаж, повиши едва-едва и глас. — Народът върви на бой и бран, а те, стотици и хиляди здрави, силни мъже стоят настрана от него, зад манастирските огради, дигат кръста и расото като ограда около себе си. Мнозина между тях могат да държат и меч. Или пък нека дойдат с кръста между войниците и със словото божие, с тия божи непобедими оръжия. Аз ги искам от вас, преподобни отци, тия мъже български. Защо селякът ще остави хижата си и челядта си, орачът ще остави нивата си, дърводелецът ще остави дърводелския си нож и ковачът чука си, а монахът ще остане в килията си? Войната иде за всички. — И той добави: — Говорете свети духовници, искам да ви чуя.
Настана голяма тишина. Не само никой не отваряше уста да продума, но за известно време никой и не се помръдваше от мястото си. Ала и това общо мълчание на монасите беше отговор и беше отговор противен: тия люде не одобряваха думите на великия войвода, но не се решаваха да му противоречат. Иначе биха се надпреварвали с одобренията си. Редно беше да отговори най-напред епископът и Самуил се обърна към него. От устата на епископа излетяха следните няколко думи:
— Това никога не е било. — Но той вече не можеше да се спре и продължи с пресипнал глас: — Никога досега духовни люде не са ходили на война. Наше полебрание е най-напред божият храм и манастирският двор. Ти не искай от нас такова нещо, светли войводо.
Самуил се обърна към другите духовници в стаята. Прошумоля тих шепот между тях, но пак никой не се реши да проговори срещу него. Не искаше да чака повече Самуил Мокри:
— Не е било досега, но и отсега нататък няма да бъде с насилие и принуда. Аз исках тъкмо вас да чуя как да бъде, понеже се отнася за ваши люде, но вие мълчите и не одобрявате. Тръгват на война чак и богомилите, тия неукротими отрицатели на цар и царство. Как стана това? Каза се и се потвърди, че нашето царство ще бъде справедливо, ще бъде царство и на нищия, и на последния отрок, та и богомилите го приеха като свое царство. Какво да се каже за тия, които познават само облагите и добрините на това царство? Те трябва да бъдат първи във всяко нещо за царството. Това казвам и за вас.
Право спроти великия войвода, близу до вратата на стаята, неочаквано се изправи дребен, сух монах; по лицето му, с хлътнали страни и обрасли с редка, посивяла брада, беше изписана ярост и отчаяна решителност.
— Да, да, да — затрепера брадата му, а лицето му, с високо, набръчкано чело, се нашари с ярки червени петна. — Да, ти поведе богомилите, те са с тебе и ти си с тях, но ние не ще отидем при тях, нашето място не е там! Те са изчадия адови и вървят по сатаната, той ги води днес насам, а утре нататък, но където и да са, те са против бога. Защо ни викаш, велики войводо, на война и заедно с проклетите еретици! Наше оръжие е кръстът господен и словото божие. — В стаята се зачу одобрителна врява, повиши глас и монахът насреща, дори пристъпи две крачки: — Не, няма да пуснем по-младите наши братя да вървят рамо до рамо с еретиците!
— Седни на мястото си, преподобни отче! — махна с ръка великият войвода; не искаше да го слуша повече.