Тялото й се отпусна в ръцете на монаха, провесените й нозе се поклащаха като пречупени. С мъчителна сладост усещаше монахът товара в ръцете си, ръката на младата жена около шията си, клюмналата й глава на гърдите си. Той се задъхваше от умора, нозете му се спъваха в коренищата, които пресичаха невидимата в тъмнината пътека между дървесата и храсталаците, ала и чудна, неизпитана сладост беше умората му. Той не виждаше и не можеше да види къде стъпва, а бе дигнал глава и гледаше увисналите между клоните звездни гроздове. Натам беше устремена и цялата му душа. Ръцете му бяха протегнати като за молитва и товарът в тия ръце беше сладостният товар на неговия грях.
— Ти я сложи в ръцете ми, по твоя милост е в ръцете ми… — проплакваше сякаш самата му душа.
Той беше монах, посветил се бе на бога и се бе отрекъл от всяко земно благо. Ако се обличаше в черното расо, то беше според монашеския закон и за да не се виждат голите му меса; ако посягаше за късче хляб и за глътка вода, то беше, за да се пази от смъртния грях на самоубийството. Той нямаше никакви радости и богатства на тоя свят и не ламтеше за радости и богатства. Със собствените си ръце изгради храм господен, окапаха ноктите от ръцете му, изтощи до смърт тялото си. Милостта е единственият закон на неговото сърце, както е според божията воля и по волята на тоя, който увисна на кръста за спасение на човешкия род…
— Ти я сложи в ръцете ми…
Милостивото му сърце го въведе в нейния усамотен дом и по волята божия тя се превърна в негово най-голямо изпитание. Чрез нея бог поиска да изпита силата на вярата му. Той никога не бе пожелал да се докосне до нея, никога не бе я пожелал в своите мисли. Тя е жена и е чужда жена. А ето по божия промисъл тежи на ръцете му, лежи на гърдите му. И сатаната изкусителят наля сладост в сърцето му, за да го упои и да омаломощи вярата му.
Такива бяха мислите, които отправяше към бога отец Емилиян, такава беше молитвата му в тоя за него претежък час. В същото време той се взираше в светлината на звездите и търсеше да зърне там образа на божията майка, блясъка на нейния венец. И против всичките си мисли в тоя час, някак против самия себе си, той искаше пред нейния поглед да разтвори своето сърце, към нея да отправи родилата се в самото му сърце благодарност. Бог е страх и повиновение, а тя, майката божия, е милост, обич и хубост…
Монахът стигна до брега на острова с душата в зъбите си. Но сам свали Биляна в чуна и я настани удобно там с последната капчица сила, която бе останала в него. Чунът потегли, но и през шума на разплисканата вода се чуваше хрипливото дишане на монаха, който събираше душата си.
— Ти много се умори, отче — продума тихо Биляна. — Бог ще те награди за всичко.
Отец Емилиян нищо не отговори.
Тук, на открито, се виждаше цялото небе, озарено от трептящия зрак на звездите. Планините наоколо, бреговете на езерото, също и гористият остров се сливаха в нощната тъмнина и се издигаха като черна стена, която обграждаше езерото от всички страни. А то се виждаше доста надалеко в мрака и чезнеше нататък необятно като небето, което се бе отразило в него с безбройните си светила. Никой от людете в чуна вече не продумваше; тежеше над тях тишината на дълбоката нощ. Малката лодка се носеше някое време на юг, после свърна към отсрещния бряг. Мина доста време, ала нощта като че ли нямаше край.
Най-сетне чунът се удари в брега и спря тъкмо там, където беше нужно. Наблизу отеднаж изникнаха сенки, чу се и пръхтене на добиче. На самия бряг на езерото чакаше селяк с две магарета. Селякът свали калпака, си в тъмнината:
— Добро утро, отче…
— Утро ли е вече?
— Погледни хе там Денницата. Ама още е далеко до утро.
Пренесоха на брега жените, детето, двата вързопа. Чунът изчезна някъде по водата в тъмното. Разприказва се отново сляпата леля, надалеко се чуваше сърдитият й писклив глас. Заплака и малкият Давид. Двамата мъже побързаха да настанят жените на магаретата, отец Емилиян подаде на Биляна детето, сложи провесените й нозе на въжени стремена. Селякът подкара двете добичета.
Новият ден настигна пътниците някъде по стръмнините и долищата на южните разклонения на Баба планина. Те пътуваха през целия ден, като избягваха селищата и стражевите кули по кръстопътищата. Навлязоха в една хълмиста местност и вече наближаваха подножията на Вич, когато привечер стигнаха до едно село, сякаш нарочно скрито между два гористи рида.