Още същата вечер отец Емилиян и селякът с двете магарета се върнаха назад към Преспа. Биляна Маркова остана с детето си и със сляпата в новото си жилище. През тия първи часове тя изпита голяма скръб за своята самотна къща на острова и дори пожела да се върне пак там, да се спусне, да настигне своите щастливи спътници, които се връщаха нататък. Нозете й не се помръдваха, не можеха и да се помръднат.
Селото беше от триесетина дървени хижи, накацали по склоновете на двата рида и ниско долу, дето шумеше малка планинска река. Гъсти дъбови и букови гори стигаха до самите врати на селските къщи, а към долния край на селото, дето двата рида се разтваряха по-широко, бяха разхвърляни безредно малки ниви и ливади, които селяците бяха успели да разчистят между горските дънери и коренища надолу край реката. Селото беше свободно — така го бе избрал отец Ецилиян, да не се навъртат в него господари и боляри, но по-хубавите ниви и ливади, както и голяма част от горите бяха пак господарски; простряла се бе господарската ръка и тук, макар болярската твърдина да беше далеко, на половин, ден път.
Отец Емилиян бе избрал за Биляна и по-сгодна хижа. Тя беше на горния край на селото и нямаше много хора в нея, както по другите хижи. Живееха в нея двама по-застарели вече люде с двете си неомъжени щерки. Имаха и син, но той беше всйник. Стопанинът беше пъргав и разговорлив човек, обичаше и да се пошегува. Той не каза нищо на двете жени, които се настаниха в хижата му, а попита за малкото:
— Мсмче ли е или девойче?
— Мсмче — отговори Биляна.
— Е, слана богу — почеса се по тила селякът. — Ще бъдем поне двама мъже сега между пет жени.
Единият край на хижата беше преграден с поодялани набързо дървета и беше като отделна стая, при все че не се затваряше с врата. В тази отделна стая се настани Биляна с детето и със сляпата, но те бяха пак заедно със стопаните. В стаята имаше прозорче, прорязано в дървената стена и със свински мехур, за да влиза светлина през него, другата част на хижата пък се осветляваше през един отвор на покрива, тъкмо над огнището, което беше в средата на неголямото помещение. Като влязоха новите люде в хижата, стопаните й току-що се бяха прибрали от работа из гората. Започнало бе да тъмнее, а в хижата беше вече и тъмно. По-младата от щерките раздуха огъня в огнището, запалиха и борина. Като не можеше да отиде сама при стопанина, Биляна го повика:
— Ела, ела по-близу. Как да те викам? Името ти…
Селякът се изправи пред нея с весели очи, с усмивка под провесените му, прошарени мустаки. Току зад него застана и жена му, без да я викат, ококори любопитни очи иззад рамото му. Той улови с цяла шепа широката си брада, подсмръкна:
— Бабчор ме викат мене, Бабчор. Кръстен съм Младен, за да не остарявам. А ти ме викай, както искаш. Те — мръдна той към жена си с глава, — жената ме вика Бабчор, Бабчорище.
По-нататък, край огнището, бяха застанали двете дъщери на стопанина. По-голямата — едра, кокалеста, над двайсетгодишна мома със сипаничаво лице, гледаше насам с недобър поглед и не пропущаше нищо, което се вършеше и говореше. По-малката беше също едра, но стройна, хубава мома и гледаше Биляна с радостно любопитство.
Биляна извади отнякъде две сребърни пари и ги подаде на селяка:
— Ето, стопанино, тия пенези за тебе, ще ни храниш за тях един месец, както сте говорили с отца Емилияна.
Младен Бабчор взе в шепата си двете пари, побутна ги с възлестия показалец на другата ръка, обърна ги да ги разгледа още по-добре. Той никога не беше виждал такива пенези и не знаеше каква беше тяхната стойност, но си мислеше, че е голяма. Като насити любопитството си, той обърна своите весели очи към Биляна:
— Ще те храня, как не… И тебе, и бабата, и… Така говорихме с отеца.
И той пак върна поглед върху парите. После затвори здраво шепата си и се заоглежда, огледа и себе си, не знаеше къде да прибере парите, къде да ги скрие. Най-сетне ги мушна някъде дълбоко в пазвата си. Жена му излезе иззад него, гонейки с поглед всяко негово движение. Той я побутна с лакът:
— Дай на людете да вечерят. Път са били днес. Я вие — махна той към щерките си. — Слагайте и ние да вечеряме.
Трите жени сякаш не го и чуха — всяка знаеше и без него работата си. Той седна край огъня и започна да развързва опинците си, които, пробити и изпокъсани, едвам личаха, че са опинци. Затоплен и разнежен от двете сребърни парички в пазвата, той се опита да поразговори гостите: