— Ти нямай грижа тука, в моята хижа. Имам аз и брашно, и свини, и медовина… Откакто царят ни освободи от ангария и за нас има по един сладък залък. С бабата тука и с тия две млади магарици… работим. В гората работим, свинете гледаме, там, край реката, две нивици орем и сеем. Имам си и една кравичка. Знайш ли — приподигна се той към Биляна, — ние тука сме си от свободните. Цялото село. Господарското си е господарско, но си имаме и наше. Господарите са по-далеко от нас. Преди идваха по-често, за ангарията. Сега само царят ни бърка под кошулята. Дай за царя, дай за царщината. И сина ми взеха. Взе го Самуил Мокри. Не знам жив ли е синът ми…
По-малката щерка занесе на двете жени в отделната стаичка голяма дървена паница с мляко, две дървени лъжици и два комата клисав хляб от просо и ръж. Тя сложи храната на пода с радостно лице, но изеднаж се заоглежда, лицето й придоби скръбен израз като че ли едва сега виждаше, че едната от гостенките беше саката, а другата — сляпа.
— Ти само да ни помогнеш малко… — насърчи я Биляна и сама се опита да се поизправи.
Девойката се разбърза с големите си силни ръце, помогна на Биляна да се подпре до стената, помогна и на сляпата, да седне, после се отпусна на колена до нея и започна да я храни. Сестра й подвикна сърдито откъм огнището:
— Хайде… и ние сядаме. Няма да те чакаме.
Младата девойка не се и помръдна, докато не нахрани сляпата жена, та дори посегна да обърше с ръка хлътналата й брада, по която бе потекло мляко. Като се върна при своите, да се храни и тя, едва-що бе седнала на подвитата си нога, заплака мъничкият син на Биляна. Девойката пак скочи, подаде го на майка му:
— И то иска да вечеря.
По-старата й сестра цяла се изкриви насам с широкото си грозно лице, надупчено от шарка. Тя искаше пак да се скара на по-младата, но баща й я блъсна с лакът в ребрата:
— Кучка. Въртиш се накъде да залаеш. Захапи си опашката, да ти мине!
Момата бързо се извърна към него, блъсна ръката му и изръмжа нещо неразбрано.
— Иди, иди и ти да се храниш — продума тихо Биляна на по-младата девойка.
— Ти не я слушай Въла — приведе се към нея девойката и додаде полугласно: — Тя е бясна.
— А ти как се казваш? — попита Биляна, за да я поласкае някак, да й окаже внимание.
— Малина — засмя се цяла девойката, сякаш името й да изглежда още по-хубаво.
Неочаквано в хижата влезе един млад момък, като да израсна от земята, цял в кожи, с дълга гега в ръце. Веднага след него влязоха и две рунтави кучета с вирнати опашки, с увиснали червени езици, развъртяха се из цялото помещение, дръзки, силни, подушиха тук, подушиха там, а едното, се свря тъкмо срещу отделната стаичка, дето беше Биляна, и глухо изръмжа, показа белите си зъби на непознатите люде. Малина се спусна към него:
— Ош! Чиба! — обърна се и към овчаря: — Дръж си псетата!
Той стоеше още там, където се бе спрял при влизането си в хижата. Беше много млад и само под носа му и край ушите му се тъмнееше гъсто покарал мъх, но бе израсъл едър и още по-едър изглеждаше с коженото си облекло. Подпрял се с две ръце на гегата си, разкрачен, той гледаше Биляна като омагьосан през вратата на стаята й. Привлякла го бе нейната хубост, чистата бледност на лицето й — той не беше виждал такава жена и не можеше да откъсне погледа си от нея. Скочи по-голямата щерка на Бабчор, дръпна гегата от ръцете на овчаря и се спусна към Биляна с лице, пламнало от ярост:
— Що го гледаш, кривло! Той не знае, че си с пребити нозе… Юда си ти, магесница проклета!
После тя се втурна и прогони от хижата кучетата на младия овчар, нахвърли се и върху него. Той едва-що бе понечил да свали край огъня овчарската си кожена торба, тя го заблъска с две ръце към вратата:
— Иди си! Иди си…
Като го изтласка вън, Въла хвърли и гегата му след него. Върна се задъхана, с отворена уста, мръсната й коса беше цяла разчдрлена, та падаше пр лицето й. Хвърли се в един ъгъл и започна да вие от мъка и ярост.
Стана Младен Бабчор, приближи се към Биляна, опита се да се пошегува:
— Бои се да не й го вземеш. Той е хапльо, а тя го улови в гората, иска да се омъжи за него. Че каквато е хубавица…
Въла зави още по-силно.
Не след много домакините и по-малката им щерка се изтъркаляха около огнището, а Въла остана там, в ъгъла. Преди да си легне, по-малката хвърли някаква дрипава покривка върху нея. Въла попрестана да вие и ту подсмърчаше шумно, ту нещо мърмореше, докато затихна. Някое време Биляна чуваше и гъгнивия глас на стопанката, която, види се, говореше нещо на мъжа си. Най-сетне Бабчор сърдито пробуботи, та Биляна ясно дочу някои негови думи:
— Малко ли са два сребърника? Кой ще ти ги даде… една паница мляко…