Живият ум на Иван-Владислав работеше непрекъснато. Той искаше да знае всичко и знаеше много повече, отколкото беше възможно и редно за неговата възраст. Ходеше между людете даже и там, където не беше място за него, подслушваше разговорите им и сам влизаше в разговор, питаше и разпитваше; търсеше и се срещаше с по-забележителни люде, четеше разни писания, учеше все повече ромейски, пожела да научи езика на старите елини, също и на латинците, ала в Охрид и в цялото българско царство нямаше много писания на тия езици, нямаше и много учители или люде, които пишеха на тях и ги говореха. Тая жажда за повече знания беше жажда на ума му, но беше и жажда за по-голяма сила, за предимство над другите, беше преголямо честолюбие и надменност, презрение към другите. Иван-Владислав знаеше цената на тая душевна сила в него, обичаше да я показва и не пропущаше случай да не я използува. Той изпитваше голяма радост, когато успяваше да стъпи върху другия, да му се надсмее. Злорадство имаше в сърцето му и склонност към злото. С такова сърце, с такъв ум, с такава душа се бе откъснал той от утробата на своята майка Варвара Аронова.
Иван-Владислав се радваше много, че бе дошъл в непознат и многолюден град. Той караше братовчеда си да скитат по цял ден из Воден и не можеше да се насити на новите си срещи тук, на всички нови нещз, които можеше да види. Гаврил-Радомир трудно се задържаше по-дълго на едно и също място и това даваше възможност на Ивана-Владислава да го води по своя воля, като даваше вид, че води не той, а Самуиловият син. Те ходеха и двамата с мечове, с леки ризници под връхните дрехи, с кожени шлемове и без наметки, за да им бъде по-леко. Гаврил-Радомир носеше знаци на хилядник, а Иван-Владислав не носеше никакви знаци, понеже и никакъв не беше нито във войската, нито в царското управление. Които не го познаваха, мислеха, че той е някакъв знатен придружник на младия хилядник.
Гледайки разголената нога на братовчеда си, Иван-Владислав мислеше за него. Предния ден те бяха срещнали по една от крайните воденски улици две млади хубави жени. Наблизу нямаше други люде. Двете жени минаха с очи, вперени в хубавия хилядник, и дори едната приветливо му се усмихна. Не откъсваше поглед от тях и Радомир, а когато жените вече отминаваха, в захласа си той се спъна о един камък и едва не се просна на земята. Жените се изкикотиха на тая му несполука, той се извърна да ги види още еднаж, обърнали се бяха и те със засмени лица. Радомир сграбчи братовчеда си, цялата кръв се бе качила в главата му:
— Да ги уловим, а?
От очите на Владислава отскочиха искри:
— Хайде!
Ала в същото време жените избързаха нагоре и влязоха в един вратник.
Иван-Владислав бе виждал братовчеда си и друг път така възбуден. Жените се заглеждаха лакомо в него, а еднаж Мирослава Самуилова едвам бе успяла да спаси от ръцете му една от своите охридски приятелки; тогава Радомир наби сестра си, която сама бе тласнала приятелката си в ръцете му, после пък се спусна да я спасява. Иван-Владислав мразеше жените и се отвращаваше от тях, но още в бащиния си дом в Средец бе узнал много от тайните на женския пол. Какво не бе чувал от устата на родния си баща, ставал бе и годеник, виждал бе жената, с която би спал, ако не беше се разкрила измамата на Василия Втори. Всичко това стигаше за неговия схватлив ум, но във въображението си той отиваше и по-далеко. Братовчедът му Гаврил-Радомир, колкото и да беше буен в още неизяснените си чувства, цял се забъркваше и смущаваше, когато Владислав му разказваше в общата им стая или в някой скрит ъгъл разни безсрамни истории с жени, които наистина се бяха случвали или пък той ги измисляше. Опитвал се бе да разправя такива истории и на братовчедките си, на техните приятелки и те с писъци се разбягваха от него. Ароновият син гледаше с омраза едрата нога на братовчеда си и обмисляше как да го заплете в някаква забавна история с двете жени, които бяха срещнали предния ден.
— Биче! — подвикна той към Радомира и като не получи отговор, добави с по-нисък глас: — Бико!
Така викаше Владислав на братовчеда си, когато искаше уж да се пошегува с него. В тоя прякор и в начина, по който го произнасяше, той влагаше сякаш някаква ласка, подсещайки за телесната му сила и хубост, по в скритата му мисъл това беше израз на презрение за телесната сила на братовчеда и за умствената му слабост, макар Гаврил-Радомир да не беше дотолкова глупав за своята възраст.
— Бико — повтори Владислав. После завика: — Ама ти докога ще спиш! Ако чакаш слънцето, днес то няма да изгрее… Хайде ставай! Биче, Бичеее…
Радомир се надигна изпод завивката и му се усмихна с още сънени очи.