— Хайде, по-бързо… Нямаме работа ние тук.
Гаврил-Радомир не бързаше. Това ходене из тълпата той превърна в игра. Никой не се отдръпваше пред него и той сам си правеше път: един ще отстрани с лакът, друг ще хване с две ръце и ще го премести като пълна стомна, а на някой зазяпал се в отсрещната продавачница ще натисне калпака или шлема му чак до очите, ще дръпне доста осезателно киката му или въшливата му плитка. И се смееше от сърце на тия люде — на изненадата на един, на уплахата на друг, на гнева на трети. Той беше много висок, много силен и никой не се решаваше да му се опъне. Радваше се младият човек на силата си.
Най-сетне двете момчета излязоха от шумното гъмжило и преминаха в по-тиха улица. Иван-Владислав още не можеше да смири гнева си, да потисне отвращението си:
— Мръсно стадо… Блъскат се като добитък. Не мога да ги търпя!
Радомир го гледаше с весело недоумение.
Излязоха на същата улица, където предния ден бяха срещнали двете млади, закачливи жени. Сега тая крайна улица беше по-тиха, по-пуста. Показа се някаква стара жена и бързо изчезна. През ниските огради на дворищата се мяркаха повече люде, чуваха се гласове. Двамата младежи минаха пред вратника, в който предния ден бяха влезли жените. Вратникът беше затворен. Те минаха още един път. Самуиловият син дори отиде и побутна вратника, готов да се вмъкне неканен в къщата. Владислав го следеше с нетърпелив поглед, махна му с ръка, да го насърчи отдалеко. Вратникът беше залостеи. Те минаха още няколко пъти нагоре-надолу и Радомир се отчая:
— Няма ги. Да си вървим.
Насреща се зададе едно младо момиче, почти дете. То носеше малка празна делва, стискаше дръжката й с още слабата си ръка. Излезе от един близък двор и забърза срещу двамата младежи.
— Ето слука — продума тихо Владислав.
— Тая пък… — започна Радомир колебливо, но братовчедът му го прекъсна:
— Бива си я, не виждаш ли? Това ни излиза насреща. Преструвай се, че не я забелязваш — добави той с бърз шепот, — да не се уплаши. И щом се приближим…
По още нежните бузи на Гаврил-Радомир пропълзя гъста руменина, веселите му дръзки очи заблестяха хищно. Девойчето срамежливо наведе глава и вече се изравняваше с двамата младежи, когато Самуиловият син с една широка стъпка се изправи пред него и го сграбчи с две ръце. В първия миг то се втренчи в него изненадано, но веднага след това хубавите му тъмни очи се изпълниха с ужас. Усетил в ръцете си младото гъвкаво тяло, Радомир го притисна към себе си, делвата падна от ръката на девойчето, то нададе страшен писък.
Някъде наблизу се чуха уплашени гласове, чуха се гласове и по-нататък. Наизлязоха люде на улицата, повечето жени, деца, заприиждаха от всички страни. Дигна се шумна глъчка, разнесоха се по цялата улица викове. Откъде се намериха толкова люде по тая глуха улица! Радомир като че ли нищо не виждаше и нищо не чуваше. Крехкото тяло на момичето се поддаваше на силната му прегръдка, той го притискаше до задушаване, но и не знаеше какво друго да стори тук, насред улицата. Главата на момичето немощно клюмна. Радомир го пусна изненадан и уплашен, то присви колена и се строполи на земята, а той се дръпна встрани и едва сега забеляза, че около него се бе събрала цяла тълпа. Той се огледа — търсеше откъде да мине, търсеше братовчеда си. Иван-Владислав още преди това се бе отдалечил благоразумно и иззад един ъгъл наблизу наблюдаваше какво ще стане по-нататък. Играта ставаше много забавна!
Жените около Радомира махаха ръце и викаха с пискливи гласове:
— Злодей! У! Болярин! Началник! Нападна момичето посред бял ден! Дръжте го! Да му смажем главата! У-ууу…
И все повече се приближаваха. Между тях имаше и мъже, някои се притъкмяваха да се нахвърлят върху Радомира. Той замахна с ръка, поиска да му сторят път.
— Махнете се!
Насреща неочаквано се зададе войник с дълго копие и като че ли всички отеднаж го забелязаха. Чуха се насърчителни викове, после стана по-тихо и които бяха на пътя на войника, бързо се отдръпнаха.
— Сестра ми! — викаше той задъхан. — Разбойнико! Ей сега…
Той се втурна с насочено копие срещу Радомира и нито забеляза знаците му на хилядник. Радомир изтегли меча си и с един силен удар отби насоченото към гърдите му оръжие. Започна се двубой. Людете се поотстраниха и се спотаиха от страх, от непреодолимо любопитство, отвори се широко място за двамата противници. Радомир излезе на средата на улицата, за да върти меча си по-свободно, докато войникът налиташе върху него ту от едната, ту от другата страна: