— Ей сега ще те изтърбуша! Скот! Сестра ми… на улицата…
Гаврил-Радомир вече се премерваше да отбие още еднаж копието му и да го срази с един бърз удар на меча си, ала в същото време отнякъде дотичаха и други двама войници с мечове, дотичаха и двама-трима по-възрастни мъже, надигали сопи и други някакви оръжия. Чуха се пак викове, запищяха и жените:
— Пазете се! Ей сега ще удари! Бийте болярина? Убийте го! Пазете се! Оле-ле…
Радомир размахваше меча си и се въртеше на всички страни, противниците му налитаха все по-смело.
Привлечена, види се, от виковете на тълпата, откъм единия край на улицата се зададе конна стража от десет души. Водеше я Рун. Пръв я забеляза Иван-Владислав и едва ли не подскочи от някаква дива радост. Всичко ставаше толкова любопитно! Той местеше нозе, дращеше с нокти стената до него от нетърпение. Конете на стражата бързо изтопуркаха нагоре и се врязаха в тълпата.
— Сторете път! — викаше Рун, дигнал високо къс бич.
Тълпата се поотдръпна, но не преставаше да размахва юмруци, да вика:
— Сега ще отърват болярина! Що чакате още, бре, бийте, бре!…
Стражата изтласка нападателите и ги събра на едно място, а Радомир се отдръпна на срещуположната страна с меча си в ръка, задъхан, плувнал в пот и с побеляло лице от умора и безсилна ярост.
— Вземете оръжието им! — рече Яков Рун и сам побутна коня към младия хилядник. Той позна сина Самуилов, но с нищо не показа това и попита строго от седлото си: — Какво става тук? Каква е тая битка?
Радомир приподигна рамена и нищо не отговори. Развикаха се от тълпата:
— Боляринът е виновен! Тоя! Нападна едно момиче. Да го насили тук, на улицата, посред бял ден! Спуснаха се людете да го спасяват. Брат му! Войник… Едвам го спасиха от ръцете му. Ама ти ще пуснеш болярина… Не смееш!
— Млък! — дигна пак Рун бича си срещу тях, после се обърна рязко към Радомира: — Дай меча си и тръгвай пред коня ми!
Гаврил-Радомир се дръпна и дигна оръжието си като за бой:
— Меча си няма да ти дам!
— Дай меча! — повтори Рун.
Радомир отстъпи още една крачка и навири оръжието си още по-застрашително. Тълпата се сгъсти около тях, завика злобно:
— Аха, не смееш! Болярин е, не смееш да го пипнеш. А ония… взеха им оръжието, ще ги откараш в тъмницата! Гарван гарвану…
Рун срита коня право върху тълпата и зашиба с бича, без да вижда къде удря. Той биеше разярен, разголил кривите си зъби. Тълпата се разпръсна сред оглушителни писъци и викот. Богомилът обърна коня към Самуиловия син и сега нямаше да го изпусне.
— Хванете го! — завика той към войниците си. — Хванете го веднага, веднага!
Неколцина от стражите извъртяха конете си срещу Радомира, а той започна битка с тях, отстъпвайки крачка след крачка пред конете и оръжието им.
— Хвърляй оръжието! Предай се! Ще загинеш… — викаше гневно богомилът, но не спомена името на вироглавия младеж. Това беше единствено негово снизхождение към великия войвода, към развилнелия се негов син. Но той се побоя ва живота на младежа и викна отново: — Хвърлете му примка! Примка!
Един от стражите откачи от задната част на седлото примка и я размаха. Той мина зад Радомира, примката се разтвори, разлюля се като живо, нагънато колело високо над главата на младия хилядник и току се спусна, впи се в шията му. Войникът прехвана още по-здраво края на примката и подкара коня си. Радомир се опита да я среже с меча, дигна брада в безпомощно усилие да се измъкне, посегна и с ръка да разкъса задушаващото го въже, ала всичко беше напразно. Войникът го повлече като дънер, той падна възнак с посиняло лице. Тълпата пак се умълча. И само един-единствен глас се разнесе наоколо, продран, грозен, пълен с омраза, с тържествуващо злорадство:
— Още малко! Дръпни още мъъъничко! Да го свършиш…
По знак на Рун неколцина от войниците скочиха от конете си, изтръгнаха меча от склещената ръка на Радомира и го освободиха от смъртоносния пръстен на примката. Той бе загубил съзнание и трябваше да полежи, докато се съвземе.
— Вържете го! — повели Рун.
Иван-Владислав видя всичко докрай иззад своя ъгъл. А когато стражите подкараха братовчеда му, той се спусна към градската средищна стъгда; трябваше да занесе по-скоро вест на другата, на по-силната страна. Сега ще се намеси и чичо му. Той, великият войвода Самуил Мокри, ще узнае весели неща за своя син.