Владислав знаеше, че през последните дни чичо му беше повече в царския дворец, и се затича нататък на своите тънки нозе, подхванал късия си меч. Царската стража го спря пред вратите на двореца, той попита:
— Тук ли е великият войвода Самуил Мокри? — И бързо добави: — Аз съм негов племенник, трябва да му съобщя нещо много важно.
Десетникът на стражата го изгледа от глава до пети; виждаше се, че момчето беше от благородните. Той каза колебливо:
— Те сега всички боляри са с царя. Няма да те пуснат при тях.
— Ти ме пусни само да вляза в двореца.
— Влизай.
Спряха го и в самия дворец. Владислав и тук повтори същите думи, на края гласът му потрепера като на плач:
— Синът на великкй войвода е в голяма опасност…
Накараха го да седне, да почака в преддверието. Той седна с натъжено лице, а в сърцето му беше още по-весело. Играта продължаваше ето и в самия царски дворец. Той не промени тъжния израз на лицето си и в същото време се оглеждаше на всички страни с голямо любопитство. По широкото преддверие се разхождаше с безшумни стъпки някакъв началник. Пред една голяма двукрила врата в дъното стояха на стража двама войници с щитове и дълги копия, мълчаливи и неподвижни, като да бяха от камък. Час по час през други врати от двете страни на преддверието влизаха и излизаха други люде във воинско облекло или писци в монашески раса. Иззад голямата врата в дъното се дочуваха гласове — там беше царят с болярите. В още теслите момчешки гърди на Ароновия син се надигна някакво ново чувство на презрителна гордост.
От два дни в ниската и мрачна тронна зала във воденския царски дворец се съвещаваха и решаваха великите боляри с кавхана и царя, стщо и първите воински началници на царството. Предния ден всеки бе говорил спокойно и бе казал що мисли по важните работи на царството, ала тая сутрин още със започването на съвещанието започнаха и препирни. То се виждаше още предния ден, а сега се видя още по-ясно, че кавханът и повечето от болярите и военачалниците бяхи на една страна, докато Самуил Мокри и други някои от болярите и войводите като Ивац, Никулица, Кракра и Симеон Илица, който бе дошъл чак от Великия Преслав, бяха на друга страна. Царят седеше на своя дървен трон на горния край на залата и нищо не говореше; виждаше се само, че страдаше много от това несъгласие между първите люде на царството.
За пръв път от редица години Самуил Мокри срещаше такава съпротива от страна на болярството, та и от страна на царя, макар и само с мълчанието му. Противниците на великия войвода сега говореха с неговия език и оттам идваше голямата им смелост, но имаше и нещо друго: откакто бе излязъл пред всички в царството, Самуил много пъти бе показвал, че поставя закона и правото по-високо от себе си, та страхът от него намаля сред людете. Той би бил по-страшен, ако би вършил всичко по своя воля и не би почитал толкова много закона и правото на другите.
Като откри предния ден съвета, царят, както беше ред, даде думата най-напред на кавхана, но кавханът отстъпи реда си на великия войвода, както ставаше винаги. Самуил Мокри каза, че е дошъл час да се дигне поход срещу Византия, и обясни защо беше нужен на царството такъв поход. Тъкмо от тия негови обяснения вапочнаха и споровете. Пръв след великия войвода заговори кавханът.
— Далеч е от мене всяка мисъл — започна той със спокоен и дори малко угодлив глас — да се противя на нашия славен велик войвода и да му преча. Но той беше кратък в своето слово и мене не ми е много ясно защо трябва тъкмо сега да дигаме поход срещу Византия. Нека след нас се изкажат и всички, които са тук, за да не остане нищо неясно и неразбрано.
Кавханът говори дълго, но не каза нищо повече, а само изля поток от думи, за да направи по-приемливо своето несъгласие. Самуил усети, че кавханът имаше н скрити свои мисли. Говориха и други от велможите, пак тъй с много думи, но не за да направят мислите си по-ясни, а се виждаше, че всички взимаха страната на кавхана. Самуил Мокри забеляза и това, че те се насърчаваха един от друг, а станаха да говорят и такива, които преди само бяха дигали посоха си, за да кажат „да“ на всяка негова дума. И все пак първият ден на царския съвет мина спокойно. Великият войвода задържаше в паметта си всичко, що беше достойно за отговор, и то не беше много. Остана да се продължи работата на другия ден и най-вече, за да се чуе отговорът на великия войвода.
Днес царският съвет започна и завърши по-иначе. И сега, по знак на царя, започна пръв кавханът. Той не наруши с нищо нужната почтителност към великия войвода, но в словото му звучеше твърдост и смелост:
— Тая нощ очи не съм затворил. Премислих не един път и не два пъти всяка дума, която се каза вчера тук. Не и не, велики боляри и първи мъже на царството! Не е време и час за поход срещу ромеите, нито към която и да е друга посока. Ние имаме нужда само от спокойни дни и нека се молим на всевишния да бъдат те много за нашето царство. Походи правихме, върнахме си наша земя, взехме и земя, която никога преди не е била към нашето царство. Това ни стига. Мислих аз и затова, което чухме и знаем за Византия. Да, бунтове има там и размирици. Дай, боже, да продължат още много. Докато гори огън на главата на втория Василий, нам ще ни бъде добре, ние ще живеем спокойно. Ако влезем в ромейското царство, бунтовете там ще спрат и василевсът ще се обърне срещу нас. Преди година време ние го поразихме, но не поразихме силата на ромеите и защо сега да я обръщаме пак срещу себе си? Не и не, велики боляри и войводи, нам не ни е нужен поход към ромейската империя и може походът ни да се превърне в голяма беда за нас.