— Разкажи да чуя.
— Хванал мома на улицата. Насъбрал се народ, братът на момата, войник, с копие, също други люде, а синът ти с меча си. Започнала битка и да благодари той, че не е пролял кръв. Хванахме го с примка, не се даваше. Той самият всичко си призна. Сега е в градската тъмница.
Самуил рече:
— Не ща да чуя вече нищо за това поганство на сина ми. Предай го на съд и нека получи, което му се пада. Друго?
— Нищо.
— Върви си по работата.
Рун излезе.
Великият войвода откачи меча си от широкия металически колан и внимателно го сложи в ъгъла. После седна на широк тежък стол, сложи и двете си ръце на подпорките му, дигна лице към прозореца насреща, като че ли да погледа дъжда и облачното небе вън през мътните цветни стъкълца, през които и нищо не можеше да се види. Той сякаш се боеше да не би някой да забележа мъката му.
Досега той бе виждал Радомира като хубав и весел младеж, който бе радвал сърцето му. Сега Радомир разкриваше друг свой образ и се обръщаше против него, отдалечаваше се от него. Той нямаше още ни един косъм на лицето си, а се показваше като безсрамен женолюбец! Като чичо си Арона и дали не беше вероломен като него? Същата лоша кръв течеше може би и в неговите жили. Или може би сатаната искаше да го накаже за братоубийството, като е вселил духа на убития в сърцето на родния му син. Но Арон беше изменник и предател, той получи заслужено наказание, висшият промисъл избра него, Самуила, за оръдие на правдата. Ето и до тоя час не беше престанала да гори в него болката за позорно загиналия брат, но той, ако трябва, и сега би насочил срещу него меча на палача. Ами ако и родният му син стигне до ръба на такава черна пропаст, ще блъсне ли и него в пропастта, както блъсна брата си? Да, и своя роден син ще блъсне… О, каква непоносима болка прониза сърцето му само като го помисли!… Та това беше една младежка лудория? И после, не живееше ли и той самият с друга жена, докато е все още жива законната му жена? Сега людете ще кажат: синът като бащата. Та затова ли е тази мъка, тази ярост в сърцето срещу неразумния младеж — заради сина людете ще си спомнят и за прегрешенията на бащата. Спомена той и Арона, тежките му грехове, съди го и сега, докато гние в гроба, получил наказанието си. О, истински милостив и великодушен е човек само към себе си! И какъв заплетен възел е човекът! А той, Самуил Мокри, все се опитва да го разплете, да го познае, да го извади на светлина.
Той разтърси рамена, като да минаха морници през тялото му или искаше да отхвърли някакво претежко бреме от плещите си. В мислите му сега беше и Биляна, неговата най-голяма скръб. Той я остави полужива. Остави я, избяга от нея, ала и той остана сам без нея. Студено беше около него и сега му беше нужна тя, Биляна. Далеч остана тя. Отдалечи се от него и синът му…
Той стана бързо. Студено беше и в стаята в тоя мрачен, дъжделив есенен ден. А нямаше къде другаде да отиде, при кого да отиде той, Самуил Мокри, великият войвода на българското царство. Тръгна да се разхожда низ стаята, в своята каменна клетка. Тръгна да върви, да върви, да се отдалечи някъде. И се върна с мислите си в тронната зала при царя и всички велики боляри. Тук бяха най-големите му грижи, но тук не беше така сам. Тук беше верният му Симеон Илица, храбрият Ивац, Кракра, Никулица. Каза той в залата, което беше нужно. Глупците останаха слепи и глухи. Сега те ще се радват на срама, който му донесе синът, ще злословят, ще го съдят.
Вратата тихо се отвори. Изправи се там слугата му Радой:
— Няма ли да обядваш… Скоро ще бие за вечерня по църквите.
Самуил го гледаше и сякаш не бе го чул. Ето човека, който никога няма да го изостави, който винаги ще бъде до него, с него, ще се грижи за храната му, за леглото му с неизменна грижа и обич. Очите на великия войвода се напълниха с влага и сърцето му затупа по-силно, по-свободно. Винаги му беше по-леко с неговия слуга, с неговия млечен брат и ето, като че ли отеднаж се върна двадесет години назад, в тяхната първа младост.
— Да — викна той някак прекалено високо, сякаш току-що бе скочил от коня след богат лов из горите. — Гладен съм, Радое!
Радой стоеше с мрачно лице до отворената врата и гледаше изпод вежди господаря си, като да бе забравил защо бе дошъл и какво бе казал. Самуил познаваше добре и най-добре лицето на слугата си.
— Какво има?
Радой не се помръдна. Сетне каза:
— Пусни момчето. Пусни го от тъмницата.
Самуил сви вежди:
— Каквото е дробил, това и ще сърба.
Но той усети как се отмести тежък товар от плещите му. Слугата каза но-нататък:
— Ти не слушай тоя сатана богомила. Той е ду-душевадник. Ти не знаеш ли какъв е човек на се-седемнайсет години? Така ти — завъртя едва дебелия си език Радой, — така ти и себе си мъчиш…