Самуил Мокри излезе вън, мина пак през двора, огледа се наоколо. Не се забелязваше никаква човешка следа. Жените бяха напуснали къщата. Напуснали са къщата за дълго, може би завинаги. Но те не биха могли да я напуснат сами, нито едната, нито другата. Някой им е помогнал. Или може би някой ги е отвлякъл… Великият войвода почувствува слабост в нозете си.
Той беше сам тук. Толкова много се бе променила и гората наоколо; без зелената си шума, без птиците и животинките си. Смълчана, с оголелите си гранки, тя като че ли се бе отдалечила от оградата на къщата и той като да беше в някакво непознато, чуждо място, някъде на края на света. Зад него беше тишината на празната къща, пред него — оголялата и пуста, някак призрачна гора. Биляна бе изчезнала; не се чуваше ни гласът й, ни шумоленето на дрехите й, ни шумът на бързите й ситни стъпки. Той беше сам, сам в целия свят…
Отец Емилиян изникна сякаш от земята; приближи се безшумно и се спря на десетина стъпки. Самуил се загледа в него, като да беше някакво внезапно появило се привидение в черното си расо.
— Ела по-близу — рече великият войвода строго, разгневен на своята слабост, на слабостта на зрението си, което го бе измамило да вижда привидения.
Монахът пристъпи още няколко крачки:
— Видях те и сам идвам при тебе.
— Къде е тя? — попита Самуил със затихнал глас; той предусещаше отговора на монаха, четеше го по суовия, решителен израз на сухото му и още повече побледняло лице. Великият войвода бързо добави:
— Ти знаеш.
— Знам.
— Къде е, къде е отишла?
— Върна се там, откъдето бе дошла — отговори монахът с равен глас, като да започваше проповед.
— Ти ще ми кажеш къде е.
— Няма да ти кажа. Такава е нейната воля.
— А моята воля?
— Аз зачитам повече волята на слабия — отговори отец Емилиян и сякаш още преди това беше готова на езика му всяка негова дума. — Зачитам повече волята на слабия, който се нуждае от моята подкрепа.
— Ти ли й помогна да замине?
— Помогнах й. Как би могла сама… С детето, със сляпата. Всичко стана по нейно желание и така ще бъде по-добре и за нея, и за тебе.
— За моето и за нейното добро ще мисля аз, а не ти. Кажи ми къде е.
— Няма да ти кажа. И не ме питай. Това, което направи тя, е най-добро за нея.
— Ти заставаш между мене и нея… — Самуил пристъпи, втренчил в него застрашителен поглед: — Не се изпречвай на пътя ми!
Монахът нито се помръдна и рече със същия равен глас:
— Аз изпълних християнския си дълг към нея. Господ бог е на моя страна и ти няма да ме уплашиш с никаква човешка сила и насилие.
Самуил го погледа мълчаливо някое време, строгостта в погледа му омекна и заговори той някак вразумително:
— Ти казваш по нейна воля… Това не може да бъде. Тя никога не е била против мене със своята воля, никога не е искала да се отдалечи от мене. Аз също … Сега ти — повиши отново глас великият войвода, — ти искаш да я отделиш от мене. Ти, не тя, ти в името… на бога.
— Да, в името на бога — подзе думите му отец Емилиян. — Тя пожела от обич към тебе да се отстрани от пътя ти и аз й помогнах. Аз и сам й казах: махни се от пътя му, ти ще му пречиш. Отстрани се ти, преди той да те изостави.
— Ти си я подучил. Тя знае, че аз никога няма да я изоставя.
— Лъже те грехът сега, а утре сърцето ти друго ще заговори. Тя е вече жив труп, велики войводо. Сърцето ти няма да я иска повече с недъга й.
— Не говори скверни думи. Не виждаш ли, че се връщам при нея, дошъл съм да я потърся? И винаги ще бъде тъй. Нейната несрета е и моя несрета, аз я приемам и ще нося бремето й заедно с нея.
— Големи са заблудите на човешкото сърце. Ти им вярваш, докато не ги видиш по-ясно. Твоята привързаност към тая жена е такава, че ти не ще можеш да стоиш дълго при нея, щом не можеш да спиш с нея. Такава е всяка човешка и земна привързаност, с полза някаква.
Самуил протегна ръка към него, посочи го с пръст:
— А ти, виждам, говориш за своята неземна привързаност, за своята небесна любов към тая жена.
Монахът не се смути и все пак лицето му се опна, очите му припламнаха мрачно в дълбоките си дупки от голямо, мъчително напрежение. Той каза:
— Аз любя само бога и чрез него всички люде тук на земята.
— Ти не можеш да прикриеш истината с тия свои неясни думи. Човешката любов е земна, както и всичко човешко. Аз обичам тая жена и нейната близост ми е нужна, както хлябът и водата. Земна е и твоята любов към нея, защото се опитваш да ми я отнемеш и да я скриеш, да я запазиш за себе си. Кажи къде си я скрил, ако ти е мил животът! Ти искаш да ме ограбиш.