— Няма да ти кажа никога. Твоята любов е нетрайна и ще премине. Ако аз наистина любя тая жена, мога да я любя, без да я виждам и докосвам, както любя ангелите и пречистата майка божия!
— Ти, безумецо — процеди през зъби великият войвода, — ти и всички изстъплени като тебе, които сковават душата и мисълта и всичко човешко в лъжливи думи, във вериги, по-тежки от железните! Кажи ми къде си скрил като крадец тази жена или ще те предам в ръцете на друг един подобен на тебе и той ще изтръгне истината заедно с езика ти.
Монахът дигна глава с притворени очи, като да се предаваше някому в ръцете без съпротива, с безропотно примирение, както би нарекъл той своята монашеска надменност към всяка човешка слабост.
— Върви си! — махна с ръка Самуил и се извърна, за да не го вижда повече.
Глава VIII
Три дена по-късно Самуил Мокри беше пак във Воден. Най-напред попита за вести от Цариград. Не бяха се получили през тия дни. После заповяда да повикат Рун.
— В Преспа — каза той на богомила — монахът Емилиян е отвлякъл ранената жена. Искам да узнаеш къде я е скрил.
Лицето на богомила се помрачи, той помръдна устни и се виждаше, че искаше да произнесе противна дума, но Самуил продължи нетърпеливо:
— Тръгвай още днес или утре. Това е моя повеля.
Преди да излезе, богомилът все пак не се сдържа и рече:
— Това не ще да е за царството, но… толкова по-зле за калугера.
Случи се така, че тоя ден се завърнаха от Цариград и последните съгледвачи, които бе изпратил Самуил. Донесоха те известие, че в империята бе започнала междуособна война. Великият войвода повели да се разгласи тая вест между войската и по цялото царство. Още същия ден той прати да помолят от негово име царя да го приеме и отиде в двореца, преди да получи царския отговор. Като съобщиха на царя, че великият войвода вече чака пред вратата му, цар Роман не скри уплахата си и побърза сам да го въведе в своите стаи.
— Аз току-що изпратих да ти съобщят… за тебе е винаги отворена вратата на моя дом, светли велики войводо… — говореше царят с изтънелия си хриплив глас и се озърташе като чужд в собствените си стаи.
Самуил го гледаше с едва-едва присвити очи и търпеливо го дочака да седне. Седна и той срещу него. Царят дигна питащи, покорни очи, но бързо измести колебливия си поглед. Великият войвода започна:
— Ти вече знаеш, царство ти, за последните известия от Цариград. — Царят мългчаливо кимна и той продължи: — Ти също знаеш що мисля аз за царските ни работи. Сега всичко ми е още по-ясно: трябва да победим и да съкрушим Василия и царството му. Иначе той ще ни победи и съкруши. Ние не бива да чакаме. С тия свои вътрешни безредия ромейското царство сега е в голяма слабост и толкова по-добре за нас. Аз няма да чакам повече и те моля, царство ти, да ми помогнеш с царската си воля и власт, за да не бъда сам и никой да не може да ми каже, че върша своеволия. Цар Роман вече и съвсем не знаеше къде да погледне от преголямо смущение. Белите му пухкави пръсти подскачаха треперливо върху широките подпорки на стола, дето бе сложил късите си немощни ръце.
— Но… ннно… — заекна той — какво мислиш да правиш ти, светли велики войводо…
— Тръгвам, твое царство — взря се в него Смуил Мокри със светлия си, напрегнат поглед. — Тръгвам с цялата войска. И те моля, царство ти, да прогласиш с царска грамота тоя поход на войската ни.
— Ами нели великият съвет… после и болярството — се опита царят да се противи. — Не бива да излизаме срещу великия съвет, цялото болярство може да се обърне против нас.
— Болярството — повлече глас великият войвода, поклати отрицателно глава и продължи: — То не е на мястото си. Бог ми е свидетел — готов бях да послушам и да се подчиня на великия съвет, ако той говореше и решаваше за царството, но великите боляри говорят и решават само за себе си, макар сметките им да са погрешни. Аз, царство ти, няма да слушам вече никого. И тебе няма да слушам, ако отидеш с болярите. Събрана е вече много войска и чака.
Тоя ден българският цар издаде грамота за поход към пределите на ромейското царство и с нея постави пред всички войводи пак великия войвода Самуила Мокри. Грамотата бе разпратена до областните войводи, наизлязоха и царски глашатаи по улиците на Воден да я четат и разгласяват сред народа.
Настана голямо оживление сред войската, тревожна възбуда обхвана всички войници. И понеже бяха събрани толкова много все млади мъже, вече отдавна откъснати от домашните си грижи, общата възбуда скоро се, превърна в Шумна, лекомислена веселост. Появиха се из града и пияни войници много повече, отколкото можеха да се видят и преди това всеки ден. По дворищата се разтичаха жени и деца, зачуха се и плачове. Забелязваше се, че всеки от мъжете се стремеше да бъде като другите, да говори и да вика като другите, да се задява с другарите си, да показва юначество, да дига юнашки тежките пръстени чаши с вино и медовина по градските кръчми. Жените бяха по-искрени с кудкудяканията си по дворищата, със своите страхове и скърби, със сълзите си.