От Воден, дето беше и царят, и патриархът, и великият войвода, и всички велики боляри, се разнасяха по цялото царство тия гласове и шумове като бързите кръгове по трепналата повърхност на дълбок вир, в който е хвърлен камък. Запрепускаха конници от град на град, от крепост на крепост, от кула на кула и сега, към края на месец груден5, когато през студените вече нощи калта по пътищата подмръзваше, тропотът на конските копита отекваше, надалеко. Надалеко се чуваше и глухият, но пронизващ вой на бойните рогове, резкият стон на медните бойни тръби, острият писък на дървените и костени свирки, тежкият, отмерен бумтеж на тъпаните и тарамбуките, а през всички тия тревожни и властни звуци се разнасяха сякаш от град на град, от кула на кула, та и от двор на двор юнашки провиквания ведно с тъжните стенания на изоставени жени. После като че ли разнеслите се и до най-отдалечените краища на царството кръгове започнаха по-бързо да се връщат към неговото средище. Или като малки поточета, които бързат по планинските стръмнини към долините, където се сливат и потичат в пълноводни реки — от всяко село, от всяка твърдина и град тръгваха дружини млади мъже, по двама и трима, по десет и по сто души, събираха се на цели полкове и вървяха всички накъм средището на царството, където и преди това бе събрана войска. Жените, старците и децата изпращаха със сълзи и вайкания войнишките дружини надалеко по пътищата, после се връщаха мълчаливи през запустелите есенни поля в затихналите села и градове…
Войската се стичаше към Обител, към Сетина, към Воден. Два големи полка от по три хиляди души пехота и конница остана в Средец за всякакви непредвидени нужди, докато всички други полкове слязоха на юг и се събраха по тия места към четиридесет хиляди въоръжени мъже. Още не беше излязъл нито един войник извън границите на царството, но прогласеният поход бе започнал. Късно беше за всякаква съпротива и, все пак намериха се неколцина от по-смелите боляри, които се опитаха в този последен час да се противопоставят, макар и не открито. Явиха се те не пред царя, който нееднаж ги бе изоставял, а пред Самуила Мокри, във воденския му дом. Те бяха трима души и като се изправиха пред великия войвода, сбутаха се близу един до друг от уплаха. Заговори Витан Босота от Суково с такава решителност, която показваше повече страх, отколкото храбро сърце:
— Ти, славни и велики войводо, вече за нищо не ни питаш, но ние искаме да ти бъдем полезни със съветите си.
— Това не е истина — прекъсна го Самуил. — До вчера се събирах с вас във великия съвет, слушах ви що говорите и сам говорих. Когато се говори и съветва за доброто на царството ни, аз винаги съм готов да послушам.
— Затова сме и дошли — продължи Босота с още по-голяма смелост. — Е, всичко е добро, което би захванал, ще вървим срещу ромеите, но ние мислим и съветваме още да се почака и не за друго, а защото сме вече пред самата зима. Ти се готвиш за поход в чужда земя с голяма войска, а иде лошо време, студове ще те срещнат и бури, снегове и ледове.
Самуил не му даде да говори повече:
— Е, добре, добре. Вие и тримата сте от великия съвет, на поход няма да ви поведа, идете, седнете край огнищата си и не се грижете за нищо. Грижа за войската ще имат войводите й. Ще ви кажа и това: тежко на тая войска, която се бои от студ и от жега. А иначе зимата е добро време за война и битки. Със здраве, велики боляри. И кажете комуто трябва да се каже: който застане на пътя ми, ще го прегазя без жал и милост.
Той ги остави сами в стаята. Те се спогледаха и нито един не се реши да продума — бояха се да не би тук и стените да имат уши.
Рано в деня на свети Спиридон чудотворец камбаните и клепалата на всички воденски църкви забиха тържествено. Тоя ден мина като най-голям празник — станаха шумни веселби, много песни се изпяха, цял ден и до късно през нощта се свири на гайди и гъдулки, блъскаха се тъпани, изпи се цяло море от медовина и вино, каквото по тия места имаше в преголямо изобилие. Общата веселба беше още по-буйна и затова, че в нея имаше и много скръб, много страхове, много скрити и нескрйти сълзи.
Преди още да се раздени на другата сутрин, южната градска порта бе широко разтворена и потече през нея войска. При все че тръгваха толкова много люде, голяма врява и викот не се чуваше, а мнозина от войниците, като минаваха по спуснатия мост над рова, взимаха оръжието в лявата си ръка и мълчаливо се кръстеха. По разни странични пътища и пътеки прииждаха и излизаха на пътя за Верея6 и други полкове. Сега стана за всички ясно накъде бе тръгнала тая многобройна войска. Още през лятото, докато Самуил Мокри ходи по Средец и Разметаница, за да се справи с предателството на родния си брат, ромейски отреди използуваха тоя сгоден случай за вътрешно смущение в България и присъединиха отново към империята градовете Верея и Сервия, а също и голяма част от Тесалия и целия Епир. Сега българската войска отиваше да върне пак към България тия градове и земи, които бяха населени и с много български славяни.