На един широк завой на пътя за Верея бяха застанали цар Роман, Самуил Мокри и други от по-първите войводи и боляри, всички на коне. Спрели се бяха тук и чакаха да мине пред очите им цялата войска, пък и войската, тръгвайки на такъв поход, да види царя и другите свои най-големи началници. Зад дружината на царя и болярите стояха знаменосците, веднага след тях, в две редици — осмина свирачи на рогове и медни тръби. Зад знаменосците и свирачите стоеше една по-голяма дружина също конници — оръженосци и телопазители. Царят седеше на коня си някак несигурно, с дълго, тежко червено наметало, с позлатен боен шлем, прихлупен и голям за главата му. По бледото му кьосаво лице беше изписана потиснатост, той често се обръщаше към Самуила и му говореше бързо, загрижено. Великият войвода стоеше близу до него, на половин стъпка по-назад, както беше редно. Самуил Мокри беше с железен шлем, с броня, с дълъг меч; раменниците, лакътниците и коленниците стърчаха високо, той изглеждаше по-едър и по-строен в това облекло, цяло от бохемско желязо; по шлема и по меча проблясваха златни украси, които бяха и знаци за сана му на велик войвода. Когато царят му заговорваше, той се обръщаше бързо към него и му отговаряше накъсо — не искаше да откъсва поглед от войнишките редици, които вече минаваха по пътя.
— Дали са яли тая сутрин? — попита царят. — Не е добре да тръгват гладни на такъв път.
— Ядоха добре — отговори Самуил.
Малко по-късно царят пак попита:
— Днес през целия ли ден ще пътуват?
— Ще пътуват до Верея.
— Колко има дотам?
— Осем поприща.7
Царят се загледа в него озадачен; той, види се, не разбра добре думите на великия войвода, но не се реши да го попита повторно. След един миг попита друго:
— Ами на границата? Няма ли да се опитат да ни спрат?
— Не могат да ни спрат.
Цар Роман жалеше войската си, а с други очи я гледаше Самуил Мокри.
Войската тръгваше на поход стремително, ала без голямо въодушевение. Тласкаше я напред царската повеля, присъщото войнишко самочувствие, мисълта за плячка и по-свободен, по-безгрижен живот, както и любопитство към далечната, чужда страна, особено у по-младите войници. Но в страха пред неизвестността гаснеше всяко въодушевение и възбуда дори у по-лекомислените. Самуил Мокри всичко забелязваше и не се тревожеше, че войниците тръгваха някак угрижени.
Тревожеше се повече той, че не бяха по-добре облечени и по-добре въоръжени. Забеляза, това и царят със своето милостиво сърце.
— Виждам, — зашушука той приведен към ухото на Самуила, — повечето са обути с опинци, нямат си войнишки обуща. Мнозина са в селските си дрехи. За всеки войник трябва да има железен шлем, ризница и здрави обуща, иначе как…
Самуил долови в думите на царя укор или може би това беше прикритата съпротива на цар Роман срещу войната, която започваше. Великият войвода изви към него строги очи:
— Ще се облекат и обуят по-добре при ромеите. Ще намерят там и добро оръжие. — Той се поколеба дали да изкаже докрай своята мисъл и току се обърна лице срещу лице към царя: — Болярите лошо ги обуват и обличат, лошо ги въоръжават, а самият народ е много беден. Старите наши язви, царство ти, не можахме да ги излекуваме.
Очите на царя заиграха уплашено. Самуил пак се загледа във войската. Лицето му, под широкия сенник на шлема, придоби още по-строг израз. Той следеше едва ли не всеки войник, а в същото време се бореше с мислите си: „… Сега са малцина тия като Михаил Кукул и едва ли ще се намери болярин, който да дигне ръка, но… ще ти забави войниците, ще ти изпрати и по-малко войници. Ще ги изпрати в селските им дрипи или ще ги облече колкото за лице, че са войници. Ще намали и храната. А от селянина все гледа да открадне и да скрие, все гледа да го изпрати по някаква своя работа, макар сега с молби и с лъжливи обещания. Но ако се върна от войната един ден, ако се върна с добра сполука… не ще бъде вече тъй! Не ще бъде!“