— Отдавна не е воювал тоя народ; години наред при цар Петра, десетки години. Забравил е да воюва и му е по-трудно всяко нещо.
Той тръгна между войниците, както бяха насядали по поляните наоколо на по-големи и по-малки купчини, или по един, по двама тия, които не искаха да разделят торбите си с другите. Тъкмо минаваше край една войнишка купчина, и чу разговор:
— Ами обед време е сега… Да се поотпуснеш малко…
— Къде сме се затичали! Тука вече не е наше, а ние сме се затичали като слепи срещу ромея.
— Виж нозете ми… Отекли.
Самуил не ги дочака да довършат. „Те виждат това, което е пред очите — мислеше си великият войвода. — Торбата, отеклите нозе… И началниците им така и войводите им. Нека се научат да виждат по-далеко! Ние сме на чужда земя. Вървим към чужда твърдина. Ти нямаш време да почиваш и да се бавиш. Не давай време па врага! Нозете болят, костите болят, но почивката идва след работата, която трябва да свършиш, а не преди пея…“
Като ходеше тъй, Самуил Мокри се поспираше тук и там, за да продължи почивката, но попоглеждаше и небето, сякаш да проследи бързия ход на времето. На една поляна той съгледа отдалеко сина си. Младият хилядник бе легнал на тревата с разперени ръце, разкрачен, придръпнал шлема над очите си. Току до него седяха другите началници от полка му, довършили вече обеда. Те наскачаха да посрещнат великия войвода. Не се помръдна само Радомир.
— Спи ли? — попита Самуил.
— Спи… Спи. Търкулна се и…
За един къс миг погледът на великия войвода пробягна по младото и едро тяло, проблеснал от бащинска обич и гордост; младият момък беше все тъй хубав, цял отпуснат в сладкия си сън на тревата. Самуил го побутна с крак:
— Ставай! Какъв е тоя сън сега, на пладне!
Радомир се изправи и бутна шлема си назад все още сънен; по детски мило и непохватно беше движението на едрата му ръка. Той дигна към баща си големи, кръгли очи, после скочи и се изправи пред него с две педи по-висок, с виновна усмивка на широкото, поруменяло лице. Самуил го гледаше строго, Радомир престана да се усмихва, нацупи устни, набъбнали от млада кръв. Великият войвода погледна пак небето, озърна се наоколо и сякаш забрави младия хилядник.
— Кажи да свирят за поход! — рече той и обърна гръб на сина си.
Гъстата, безкрайна войнишка върволица отново излезе на друма и потегли напред дружина след дружина, полк след полк. Времето странно се бе спотаило, както и всичко по небето и земята. Не се забелязваше ни ветрец да подухне, ни птица да прелети. Небето беше облачно от край до край, тъмносиво, равно и голо като стена. Поляните край пътя бяха пусти, вляво се разтваряше широка и празна равнина, далече вдясно се тъмнееха височините на Дурла планина. Сред така смълчаната нустош в простора се движеше само многолюдната войнишка върволица, някак чужда и самотна въпреки всички шумове и звуци, които вървяха с нея и в нея. Въздухът беше влажен и лепнеше хладен по лицата на войниците. Бавно, неусетно започна да тъмнее наоколо, като че ли самият въздух ставаше по-тъмен, хоризонтът бързо се приближаваше. Заваля гъст, ситен дъжд с тих, еднозвучен шум.
Самуил Мокри яздеше и сега начело на войската. Той придръпна сивата си вълнена наметка и в своята постоянна грижа, пак се извърна да погледне дългите редици след него. Умълчали се бяха войниците, рядко ще се чуе глас или по-оживен говор, В здрача на навъсения декемврийски ден мътно проблясваха мокри железни шлемове и брони, широките острия на копня. А не много далеко напред небето бе легнало ничком върху потъмнялата земя и нищо не се виждаше нататък. Далече бяха стените на Верея, не се виждаше наблизу и никакво друго човешко селище. Великият войвода дигна ръка и ядно изрече:
— По-бързо напред, по-бързо!
Заповтаряха след него други гласове като многократно ехо все по-далеко и по-тихо накъм края на войнишкия строй:
— По-бързо… По-бързо…
Глухо отекна оттам, откъм долния край на гъстите редици многогласен ропот, ала стъпките затропотиха по-бързо, сгъсти се и тропотът на конските копита, заскърцаха по-остро дървените колела на тежките бойни уреди. Самуил искаше да стигне до чуждия град преди да се стъмни. Той не даде и нова почивка, макар да бе преминало вече ново поприще. Приближи се Ивац, който беше по-лют от него, приближи се да му припомни: