Така се случи, че същия този ден в Охрид пристигнаха цар Роман и великият войвода Самуил Мокри. Придружаваха ги неколцина от големите военачалници и едно отделение конници. Стече се целият град да ги гледа по улиците, където минаха. Не беше както някога, както доскоро, людете да поглеждат през рамо такива големци. Погледите на всички се насочваха най-напред към Самуила. Той яздеше на една стъпка след царя с къса горна дреха от обработена кожа, с прост кожен шлем и само украсената със злато дръжка на меча му беше някакъв знак за неговото големство.
От известно време Самуил искаше да внуши на царя да се премести в Охрид. Те бяха дошли сега пак по внушение и по желание на Самуила. Охрид беше най-големият град, най-силната крепост в тая част на царството, пък и в цялата западна половина на България. И беше най-хубавият български град на брега на Бялото езеро. Беше и на големия път от Драч до Солун и Цариград, който път идеше през морето чак от Рим. Охрид беше и най-милият град на Самуила, тук беше и неговият роден край. Като яздеха сега по охридските улици, той отправяше към царя все похвални думи за любимия град, за да спечели сърцето му и да изрази още един път своето голямо желание.
— Ето — сочеше той с ръка, седнал бодро на коня — виж, твое царство, каква широка стъгда, колко много улици излизат от нея. Виж и колко много народ, както в Преслав… И църквите са много, кажи го, на всяка улица по една и по две… И технитари има всякакви, и купци много…
Те се изкачиха по стръмната улица към вътрешната крепост, излязоха на широката поляна, където беше някогашната школа на отца Климента, а насреща се издигаха стените и кулите на вътрешния град. Наляво се виждаше огромното огледало на езерото, както и планините, които го ограждаха. Самуил поспря коня, поспря и царят своя кон, спря се зад тях и цялата им дружина. Тоя път великият войвода нищо не продума — остави да говори красивият простор наоколо, споменът за приснопаметния учител, високите назъбени стени и кули. Не Самуил, а цар Роман заговори тоя път.
— Хубаво — въздъхна той и продължи с тъничкия си, издрезгавял глас: — Истинско божие чудо. Езерото… като Мраморното море и Златния рог при Цариград…
— Те не са наши… Цариград и… — не се въздържа Самуил Мокри и добави: — А всичко това тук е наше. Един царски дворец тук би се издигнал величествено над цялата тази околност. Ще разчистим широко място за един дворец, ще разширим и крепостната стена.
Царят се усмихна угодливо:
— Аз видях какво си направил в Преспа. Строител добър си ти, велики войводо.
— Хубаво място е и Воден, и най-красно — продължаваше мисълта си Самуил, — но тоя град е истинска царска престолнина.
— А Преслав? — чу се глас зад тях.
Самуил бързо се извърна и разсеяно обхвана с поглед цялата дружина — не искаше да знае кой спомена това нме, но каза рязко:
— Охрид е не по-малко достоен град да бъде престолнина. Оттук започна спасението на царството ни…
Всички се умълчаха. Не продума нищо и царят. Вече всички знаеха, че един ден столица на България ще стане Охрид. Самуил Мокри се изказа докрай и нямаше да върне думата си. Мълчанието на царя се прие като негово одобрение, но и никога досега цар Роман не беше излязъл с нищо срещу волята на великия войвода.
Сега Самуил Мокри беше съвсем близу до вратите на своя дом и посочи с ръка широко разтворената порта на вътрешната крепост:
— Чакат ни там, твое царство…
Конниците начело с Царя и великия войвода минаха край главното областно управление и изпълниха двора на Самуиловата къща. Самуил Мокри въведе гостите си в трапезарията, която беше и най-голяма стая за гости в тоя дом, и прати да съобщят на жена му, както беше редно, щом Агата беше все още негова законна жена и стопанка на къщата. Тя се показа неочаквано бързо, придружена от децата си, от братята си и от главния слуга, който застана чинно до вратата. Всички бяха облечени празнично, Агата Самуилова и четирите й дъщери, дори и най-малката, бяха сложили на главите си също широки златни обръчи, както подобаваше на велики болярки. Агата се приближи тържествено, следвана от децата и братята си, поклони се дълбоко пред царя, доколкото беше възможно поради тлъстината на тялото й, поклониха се и другите в същото време, а тя, като се изправи отново, каза със същата тържественост на родния си ромейски език:
— Добре дошъл в тоя дом, твое царство.
Цар Роман беше смутен и учуден от това приветствие на ромейски и тъкмо в дома на Самуила Мокри. Той побърза да отвърне по същия начин — понечи най-напред да приподигне с две ръце дълбоко поклонилата се домакиня, която беше всъщност и най-знатната дама в България; когато тя се изправи и без негова помощ, царят каза също като нея на ромейски език: