Цар Роман отдавна бе престанал да яде и пие. Той лесно се насищаше, а когато се случеше да изяде два залъка повече, храната се застояваше в слабия му стомах. Не обичаше той и да пие, но сега, на трапезата на великия войвода, яде повече и пи повече, за да угоди на домакините; пресили се, камък тежеше под лъжичката му, гадеше му се. Самуил забеляза пребледнялото лице на царя, влагата, която бе избила по челото му:
— Да си полегнеш малко, царство ти, да си починеш…
— Да — отговори цар Роман с отпаднал глас. — Да бях полегнал малко…
— Веднага ще те заведа, царство ти — рече Самуил и почака пръв царят да стане, както беше според чинопочитанието.
Цар Роман се изправи. Поклони се леко вдясно и вляво с бледа, болезнена усмивка. Станаха и всички други, поклониха се на царя, иззвънтя катурната чаша.
Самуил Мокри изпроводи царя и пак се върна на трапезата.
Тук сега беше по-шумно, повечето от сътрапезниците стояха прави и бяха се разделили на групи. Самуил пристъпи към най-младите, обхвана през кръста две от щерките си. Личеше доброто му разположение.
— Весели ви виждам — рече той и потърси с поглед, другите си деца. — Радвам се и аз с вас… Радомире, яздиш ли всеки ден?
— Той нищо друго не прави. Цял мирише на кон и на кучета — побърза да отговори Мирослава, третата от Самуиловите щерки, която беше най-дръзка и с лукав блясък в черните си очи.
Гаврил-Радомир цял пламна, но не можа да намери думи за отговор.
— Така и трябва — рече пак Самуил. — Той е мъж. А ти, хубавице, миришеш на мускус.
Около тях се насъбраха и други от гостите. Там беше и Теодор Хрисилий, застанал пред всички, Виждаше се, беше със самочувствие на близък роднина и не се забави да се намеси в разговора между Самуила и децата му:
— Всеки с миризмата си, както и ние старите. — Сетне каза: — Но те всички крият от тебе едно голямо свое желание… ето и светлата госпожа, съпругата ти, моята сестра. Аз нели съм вуйчо, на мене всичко се казва — мило се усмихна той.
Самуил потърси с поглед най-напред жена си. Живият пръстен около него беше разтворен тъкмо по посоката, където беше тя — никой не би се обърнал с гръб към нея. Агата продължаваше да седи на мястото си на трапезата, неподвижна в разкошното си облекло, и, както изглеждаше, се бореше със следобедната си дрямка.
Гласът на по-стария й брат и като че ли още повече погледът на Самуила я стреснаха. Тя отвори широко очи и се ослуша. Чу се гласът на Самуила:
— Какво е това желание? Защо го криете от мене?
Децата не знаеха какво да отговорят, побърза да отговори пак Теодор Хрисилий:
— Те всички искат да видят Преспа… В тия хубави дни…
Агата се уплаши много от смелостта на своя брат, но с още по-голямо напрежение се ослуша да чуе какво ще отговори Самуил. Не беше се излъгал Теодор Хрисилий — не беше и трудно да се предугади едно общо желание в семейството на Самуила Мокри, едно общо в голямо любопитство към тайнствения живот на острова в малкото Преспанско езеро. Ала кой би се решил да изкаже пред Самуила такова желание? Двамата Хрисилиевци искаха на всяка цена да проникнат в Преспа и Теодор Хрисилий се реши да използува децата на Самуила. Великият войвода каза в доброто си разположение:
— Може. Защо не? Хубаво е там, на острова. — Той попритисна двете си щерки, както ги бе обхванал, и добавя: — Не съм се сетил да ви заведа. Там, в Преспа, беше Биляна, но тя живееше в своята малка къща на другия край на острова. Да, Самуил Мокри межеше да покаже на децата си новия град, който строеше на големия остров и по другите острови в двете Преспански езера. Някаква далечна, неясна мисъл пробягна в ума на великия войвода и той спря разсеян поглед върху разголеното бледо лице на по-стария си щурей, ала не можа да задържи тая своя мисъл и в съзнанието му остана само една сянка на колебливо подозрение, която също бързо изчезна.
В трапезарията влезе челникът на вътрешната крепост и се спря изпънат до вратата. Никой не му обърна внимание и той каза високо:
— Светли войводо… току-що пристигна вестител от Преспа.
Самуил Мокри бързо пристъпи към него:
— Къде е той? Въведи го веднага.
Челникът като че ли не го чу за вестителя и продължи с позатихнал глас:
— Снощи са убили болярина Янкул Побит.
Самуил трепна изненадан:
— Кой го убил?
— Никой не знае. Ударен е с нож в гърба. На улицата.
— Ограбили ли са го?
— Не. Нищо не са взели от него.
— Защо не ми казахте досега?
— Ти беше на трапезата, велики войводо, а за такъв човек…
Самуил спря с ръка излишните думи на челника и каза:
— Въведи вестителя.
Челникът излезе и се върна с вестителя. Великият войвода попита: