Педер нямаше друг избор, освен да се възхищава на упоритата съпротива на колегите си срещу мястото, отредено на цивилните в организацията на полицията. И то, без да имат адекватния професионален опит. Без да имат уникалната компетентност, с която могат да се сдобият само ако изучават полицейската професия от „а — бе“. Няколко години в патрулката също не биха навредили. Арести на пияници. Разговори с мъже, които бият жените си. „Доставка по домовете“ на подпийнали младежи и срещи с родителите им. Разбиване на апартаменти с предали богу дух самотни души, започнали да се разлагат.
Педер поклати глава. Едва ли точно сега трябваше да се замисля за некомпетентните колеги.
Той прегледа внимателно информацията, която беше получил от разпитите на персонала на влака. Кондукторът Хенри Линдгрен бе прекалено разговорлив, но имаше нюх към детайлите и нелоша памет. Влакът тръгнал от Гьотеборг в 10:50 часа. В Стокхолм пристигнал с осем минути закъснение в 14:07 часа.
— Аз не отговарях за престоя във Флемингсберг — подчерта Хенри. — Арвид и Нели се заеха с това.
Мъжът печално гледаше влака, който все още не помръдваше от перона. Всички врати бяха отворени и зееха отстрани като големи черни дупки. Повече от всичко на света му се искаше момиченцето да изскочи из някоя от тях. Все едно, че се е загубило, заспало е отново и се е събудило. Но с убеждение, присъщо само на възрастните, Хенри знаеше, че това няма да се случи. Единствените, които влизаха и излизаха, бяха полицаите и криминалистите. Целият перон беше ограден; върху мократа земя продължаваше интензивното търсене на следи.
Буца заседна в гърлото на кондуктора; невъзможно беше да я преглътне.
Педер продължи разговора:
— Казахте, че сте наглеждали детето, какво се случи след това?
Полицаят забеляза как събеседникът му се сви, сякаш за миг остаря, както си стоеше, когато трябваше да разкаже какво го е накарало да се отдели от момиченцето.
— Трудно е да огрееш навсякъде едновременно — започна отчаяно Хенри. — В повечето вагони беше голяма дандания. Неочаквано се наложи да оставя детето, за да отида в трети вагон. Но извиках Арвид по радиостанцията. Високо, няколко пъти, той обаче така и не отговори. Не мисля, че изобщо ме е чул.
Педер предпочете да не коментира реакцията на Арвид. Вместо това попита:
— Значи тръгнахте, без да помолите някого от пътниците да я държи под око?
Хенри разпери драматично ръце.
— Отидох само до съседния вагон! — възкликна той. — И си мислех, да, мислех си, че веднага ще се върна. И се върнах.
Не овладя гласа си.
— Нямаше ме по-малко от три минути, върнах се в мига, в който влакът спря и хората започнаха да слизат. Но тя вече беше изчезнала. И никой не можеше да си спомни да я е видял да става и да тръгва.
Продължи да говори, сякаш някой го е хванал за гушата:
— Но как е възможно? Никой нищо да не забележи?
Педер имаше цял куп отговори на подобни въпроси. Накарайте само десет души да свидетелстват за едно и също престъпление и те ще ви разкажат десет различни версии на случилото се: в каква последователност е станало и с какво са били облечени престъпниците.
Странна в случая бе реакцията на Арвид Мелин. Първо е допуснал влакът да потегли от Флемингсберг, без Сара Себастиансон да успее да се качи, а след това не е отговорил на повикванията на Хенри.
Педер бързо се насочи към пейката, на която седеше началник-влакът. Изглеждаше много нервен. Когато полицаят се приближи, той вдигна поглед и каза:
— Може ли да тръгваме след малко? Имам работа.
Педер се настани до него демонстративно бавно, погледна го и отговори:
— Изчезнало е дете. Какво е по-важно от това, да помогнете да го открием?
Арвид не обели и дума повече, освен конкретните отговори на конкретните въпроси.
— Какво казахте на пътниците, които ви попитаха колко дълго влакът ще остане във Флемингсберг? — Педер беше сериозен, сякаш разговаряше с ученик от гимназията.
— Не си спомням точно — промърмори служителят.
На Педер му се стори, че този почти тридесетгодишен мъж отговаря така, както очакваше да отговорят децата му, когато станат тийнейджъри.
„Къде отиваш? — Излизам! — Кога ще се прибереш? — По-късно!“