— Спомняте ли се, че сте разговаряли със Сара Себастиансон? — отклони мислите си ченгето.
Арвид поклати глава.
— Почти не — отвърна той.
На Педер му се прииска хубавичко да го поразтърси, но началник-влакът продължи:
— Много хора ме питаха едно и също. Мисля, че говорих с нея, с майката на детето. Тя би могла да бъде по-отговорна — гласът му заглъхна и чак сега Педер забеляза колко възмутен всъщност беше. — Може да сме казали, че влакът спира за десет минути, но и никой не е обещавал, че няма да тръгне по-рано. Всички, всички, искат да пристигнат възможно най-бързо. Защо е напуснала перона? Ако беше останала, щеше да чуе, когато извиках по високоговорителите.
Арвид ритна една празна кутия от кока-кола, търкаляща се на земята. Тя се удари гневно във влака и се плъзна по перона.
Полицаят подозираше, че сънят и на Арвид Мелин, и на Хенри Линдгрен ще остане за дълго неспокоен, ако не откриеха момичето.
— Така и не забелязахте, че Сара Себастиансон е останала? — бавно попита той.
— Не, изобщо не забелязах — натърти Арвид. — Погледнах само перона, както обикновено. Беше празен и тръгнахме. После Хенри ми каза, че ме е викал по радиостанцията, но не съм го чул… защото бях забравил да я включа.
Педер вдигна очи към мрачното небе и затвори бележника си.
Набързо щеше да разпита останалия персонал и хората на перона. Фредрика навярно можеше да му помогне, ако беше приключила с майката.
С крайчеца на окото си той забеляза как двете жени си размениха още няколко думи и се разделиха. Сара изглеждаше много унила. Преглътна. В съзнанието му изплува собственото му семейство. Какво щеше да направи той самият, ако някой се опиташе да нарани децата му?
Стисна по-здраво бележника. И се забърза. Трябваше да чуе още доста, а Алекс не обичаше да чака.
Върнаха се в Сградата със служебната кола на Педер. И двамата бяха потънали в собствените си мисли, докато автомобилът се носеше по мокрия асфалт. Паркираха в подземния гараж и продължиха мълчаливо с асансьора към етажа на разследващия отдел. Работеха до колегите от Окръжната и Националната полиция, а и до тези от стокхолмската. Никой всъщност не искаше да го каже на глас, но екипът на Алекс Рехт служеше до голяма степен на двама господари. Или по-скоро на трима. Специално подбраната група от професионалисти с различно образование и опит, на хартия бе част от стокхолмската полиция, но в действителност се изявяваше и на окръжно, и на национално ниво. Политическо решение на нещо, което не би трябвало да представлява проблем.
Фредрика потъна изморена в стола зад бюрото. Нима другаде би могла да разсъждава по-добре? Осъзнаваше колко наивна е била в увереността си, че специалните й познания ще бъдат търсени и тачени в полицейските среди. За нищо на света не можеше да разбере всеобщото и изначално полицейско презрение към висшето образование. Нима наистина беше презрение? Или чисто и просто страх? Тя не можеше да го определи точно. Знаеше само, че не й понасяше.
Пътят й към разследващия екип на Алекс Рехт бе преминал през длъжност на следовател в Съвета за борба с престъпността и през няколкогодишна експертна позиция в социалната администрация. Фредрика беше кандидатствала в полицията, за да обогати практическия си опит.
И нямаше да остане. Все пак се чувстваше спокойна в ситуацията, в която се намираше. Имаше много връзки, вратите на различни институции й бяха отворени. Само трябваше да запази самообладание и не след дълго щеше да се появи нова възможност.
Много добре съзнаваше как я приемаха колегите от полицията. Струваше им се надута и недостъпна. Като човек без чувство за хумор и естествено възприятие.
Не е вярно, мислеше си Фредрика. Не съм студена, просто точно сега съм дяволски объркана.
Приятелите й щяха да я опишат като мила и състрадателна. И изключително лоялна. Но само най-близките й. А ето че сега се намираше на работно място, където се очакваше да се държи доста непринудено. За нея това бе напълно немислимо.
Не беше чак толкова безразлична към колегите си. Просто предпочиташе да ги държи на разстояние.
— Да не би да съм душеприказчик — беше възразила на приятел, поставил под въпрос нежеланието й да влага чувства в работата. — Аз съм следовател. И не е важно каква съм, а с какво се занимавам. Аз разследвам, нека някой друг да утешава. — Иначе край с мен, мислеше си Фредрика. Ако трябва да дарявам всяка жертва с утеха, какво ще остане от мен.