— Господи! — възкликна Алекс.
— Или поне така е било — заключи лекарката. — Но както казах, това едва ли значи нещо в нашия случай.
Мислите се гонеха в главата му.
— Значи — отвърна той. — Значи.
Алекс се върна с нов прилив на енергия към материалите по разследването пред себе си.
Атмосферата в Лейонкюлан беше магическа, докато говореше американският психолог. Всъщност Рехт отдавна не беше срещал някого, който имаше да каже нещо толкова смислено. На практика психологът изложи цялата структура за това, как трябваше да продължи работата на екипа.
Алекс грабна доклада, който току-що бе получил от работната група, претърсила апартамента на Йелена Скорц. Трудно, ама много трудно бяха успели да „издоят“ от прокурора разрешение за обиск. Направените признания не се считаха за достатъчно доказателство за намеса в убийството на Лилиан Себастиансон. Наложи се Алекс да подчертае, че независимо от степента на доказване на съучастието й, поне беше признала, че заподозреният е влизал в жилището й. Това стигаше за обиск.
Но както каза психологът, и той не улесни идентифицирането на убиеца. Откриха, разбира се, много пръстови отпечатъци, но почти всичките, след проверка в регистъра на Националната полиция, се оказаха на самата Йелена. Те фигурираха в системата от предишни арести и обвинения в кражби и продажби на крадени вещи.
Останалите ги нямаше в регистъра. А самият извършител се беше измъкнал безследно.
Алекс се почувства зле от снимките, направени в спалнята, където Йелена сигурно беше лежала след побоя. Кървави чаршафи, кървави стени, кървав под.
Полицаите, извършили обиска, не бяха открили нито една типично мъжка вещ. Иззеха само една четка за зъби от тоалетната. Алекс беше напълно сигурен, че пробите от ДНК върху нея щяха да са на Йелена. Липсваха и мъжки дрехи.
Само две неща, иззети от апартамента, можеха да се опишат като интересни. Космите по пода на банята. С малко късмет щяха да се окажат на Лилиан Себастиансон и да сложат край на притесненията относно намесата на Йелена. Чифтът тъмни обувки, номер 46, бяха другата вещ. Безупречно подредени в коридора.
Отначало Алекс нищо не разбра. Как можеше някой със стратегията и интелигентността на убиеца да допусне такава грешка?
После осъзна, че съществуваше само един отговор, и тогава пулсът му се покачи почти опасно бързо.
Естествено — естествено — трябваше да се е върнал в апартамента след побоя. Направил го е и е открил, че Йелена я няма. Не му е било чак толкова трудно да предположи, че полицията така или иначе ще я свърже с престъпленията, особено ако допуснеше, че е видял обявата за издирването й във вестниците.
— Мамка му — изрева Алекс и удари с юмрук по бюрото. Вгледа се в снимката на обувките, които сякаш се хилеха насреща му. Толкова нагло, че коленете му омекнаха. Знаел е, че рано или късно ще успеем да идентифицираме Йелена и да локализираме апартамента, помисли си Алекс. И е оставил обувките за поздрав.
Беше почти седем и половина; Фредрика Бергман се чудеше дали да посети Магдалена Грегешдотер още същата вечер, или да изчака до утре. Все пак предпочете първо да се върне в службата и да го обсъди с Алекс.
Толкова развълнувана беше, че трудно можеше да седи мирно в колата. Тонколоните бяха увеличени до дупка. „Лебедово езеро“. За части от секундата Фредрика се върна в живота си преди Катастрофата. Музиката, която я караше да се чувства жива, заниманието, на което се отдаваше със страст.
И ето че долови гласа на майка си:
— Свири така, че хората да могат да танцуват на музиката ти, мисли винаги за Невидимия танцьор.
Почти й се стори, че го вижда да танцува в „Лебедово езеро“ върху капака на колата. За първи път от много време тя почувства, че живее. Не можеше да опише с думи колко невероятно бе усещането.
Изпаднала в еуфория, Фредрика изпрати съобщение на Спенсър, когато паркира пред полицията, и отново му благодари за чудесната нощ. Пръстите й искаха да напишат нещо по-нежно. Но разумът както винаги победи и телефонът се плъзна в чантата без обяснения в любов. Чувството обаче оставаше; нещо беше различно, нещо се беше променило.
Напоследък прекрачихме границите, помисли си тя. По-често се срещаме и описваме с думи колко много значим един за друг.
Някои колеги все още работеха, когато Фредрика стовари чантата и сакото си в малката си стая. В полицейския свят успехът се мереше по квадратните метри на работното място. Носеха се слухове, че Тайните служби планират да се местят от голямата сграда и да подслонят персонала си в съвсем нова с общо офисно пространство. Стажантката се подсмихна, щом се опита да си представи какъв отпор щеше да срещне подобно предложение в собствения й отдел. Чуваше колегата си Хокан да крещи с всички сили в знак на протест: