Не можеше да си спомни дали някога е проявявала желание да работи в полицията. Като малка винаги беше мечтала да се занимава с музика, да стане цигуларка. Музиката беше в кръвта й. Мечтите таеше в сърцето си. Много деца надрастват най-ранните си копнежи за това, какви искат да станат, когато пораснат. Но с Фредрика не беше така, нейните стремежи се развиваха и конкретизираха. Заедно с майка си бе преглеждала музикалните училища и двете преценяваха кое би било най-подходящото за нея. Още в началото на гимназията тя беше композирала първите си музикални творби.
Но малко след като навърши петнадесет години, обстоятелствата се бяха променили. Завинаги, както щеше да се окаже. Дясната й ръка бе тежко пострадала в автомобилна катастрофа на път за вкъщи от едно каране на ски и след година рехабилитация бе станало ясно, че няма да устои на усилията във всекидневните часове за свирене.
Добронамерени лекари казваха, че е извадила късмет. Късмет. Чисто теоретично и с проява на здрав разум Фредрика разбираше какво са имали предвид. Беше отишла в планината с приятелка и семейството й. Майката на приятелката й останала парализирана от кръста надолу след катастрофата. Синът починал. Вестниците бяха нарекли нещастието им „Трагедията във Филипстад“.
Но за Фредрика то никога не получи друго наименование, освен Катастрофата, която в мислите си считаше за повратна точна в живота си. Една беше преди, друга бе станала след това. Съществуваше ясна граница между Преди и След. Фредрика се съмняваше в късмета. Все още, почти двадесет години по-късно, тя се чудеше дали някога ще приеме живота си След.
— Толкова други неща можеш да правиш — казваше баба й без много емоции, когато Фредрика изпаднеше в онова ужасно отчаяние, породено от чувството за отнетата й възможност да получи мечтаното бъдеще. — Би могла например да работиш в банка, толкова ти върви математиката.
Родителите й обаче не казваха нищо. Майка й беше концертиращ пианист, така че музиката бе издигната на пиедестал във всекидневието на семейството. Фредрика всъщност беше израснала зад кулисите на многото големи сцени, на които майка й бе свирила и като солистка, и като част от по-голяма формация. Понякога Фредрика също бе превръщана в част от тази по-голяма формация. На моменти й се бе струвало, че попада във вълшебство.
Затова и с майка си бе водила по-ползотворните разговори.
— Какво ще правя сега — беше й прошепнала една вечер преди матурата, без да спре да рони сълзи.
Споделяше с нея като с човек, който обичаше музиката.
— Ще откриеш нещо друго, Фредрика — бе отвърнала майка й и я бе погалила по гърба. — Ти си толкова силна, имаш такава воля и хъс. Ще откриеш нещо друго.
Така и стана.
История на изкуството, музиката, религията. Университетът предлагаше какви ли не курсове.
— Фредрика ще стане професор по история — гордо заявяваше баща й през първите години.
Майка й мълчеше; баща й бе този, който винаги разказваше надлъж и нашир за големите успехи, които си представяше, че ще пожъне детето му.
Но Фредрика не стана професор. А криминалист със специалност „Престъпления срещу жени и деца“. Така и не защити дисертация; след пет години в университета се чувстваше, меко казано, отегчена от теорията.
В очите на майка си можеше да прочете, че не това са очаквали от нея. Никой не предполагаше, че ще напусне академичните среди. Майка й не изрази директно разочарованието си, но не скри и изненадата си. Фредрика толкова искаше да притежава това качество: никога да не се разочарова, само да се изненадва.
Криминалистката знаеше що е то наслада и леност, заблуда и страст. И когато остави принтера да разпечата жалбите за физическо насилие, подадени от Сара Себастиансон срещу бившия й съпруг, се замисли, както неведнъж преди това, защо някои жени остават при мъжете си, които ги бият. От любов и страст? От страх от самотата и отчуждението? Но Сара Себастиансон не бе останала. Не съвсем. Поне според това, което Фредрика прочете в документите пред себе си.
Първата жалба срещу съпруга си Сара подала, когато дъщеря им била на две години. Тя, за разлика от много други жени, беше посочила, че мъжът й никога дотогава не й е посягал. В случаите, когато жената сама подаваше жалбата, се повтаряше една и съща история. Сара нямаше такава. За да направи първото си оплакване, отишла сама в местното полицейско управление с големи синини върху дясната страна на лицето.