Магдалена кимаше ли, кимаше. Добре, добре, добре.
— И именно заради това съм тук — продължи стажантката, която така или иначе беше получила възможността да започне разговора. — Всъщност имам само един въпрос към вас — каза тя и улови мътния поглед на събеседничката си.
Млъкна нарочно, за да се увери, че разполага с пълното внимание на Магдалена.
— Той е доста личен, нелепо е, че трябва да ви го задам, но…
— Ще отговоря на всички въпроси — прекъсна я Магдалена с твърд глас. — На всички.
— Добре — рече Фредрика и се почувства странно успокоена. — Добре.
После въздъхна дълбоко.
— Чудя се дали някога сте правили аборт.
Магдалена ококори очи.
— Аборт ли? — повтори тя.
Фредрика кимна.
Домакинята продължи да я гледа.
— Да — отвърна дрезгаво тя. — Но беше много отдавна. Преди почти двадесет години.
Фредрика чакаше напрегнато.
— Беше точно когато се преместих от вкъщи. Излизах с мъж, почти петнадесет години по-голям. Беше женен, но обеща да напусне съпругата си заради мен.
Магдалена избухна в саркастичен смях.
— Разбира се, не го направи. Вместо това изпадна в пълна паника, когато му казах, че съм бременна. Крещеше, че трябва да го махна, веднага. — Тя поклати глава. — Нямаше за какво да го моля. Естествено, че го махнах. И повече не се срещнахме.
— Къде направихте аборта? — попита Фредрика.
— В болница „Сьодер“ — бързо отвърна Магдалена. — Но беше доста рано, та трябваше да почакам няколко седмици.
Фредрика забеляза как погледът й отново помътня.
— Толкова странно беше. Нали разбирате, направиха неуспешен опит, без да го установят. Прибрах се вкъщи с убеждението, че детето го няма, докато то в действителност все още беше в мен. Няколко дни по-късно се разболях сериозно и пометнах. Тялото, така да се каже, довърши аборта, като изхвърли плода. Мисля си, че затова никога не успях да забременея отново. Просто останах стерилна след последвалата инфекция.
Жените замълчаха. Фредрика преглътна, търсейки думите, необходими да формулира решаващия въпрос:
— Къде беше довършен абортът? — тихо попита тя.
Магдалена сбърчи чело в неразбиране.
— Къде загубихте детето? — прошепна Фредрика.
Домакинята разкриви лице и сложи ръка на устата си, за да не извика.
— В банята на родителите ми — заплака тя. — Загубих го там, където бе оставена Натали.
Тази неделя Педер Рюд пристигна ядосан на работа. Единственото хубаво нещо беше, че успя да зарадва Джими по телефона, на път към службата.
— Торта скоро, Педа? — ликуваше Джими по телефона.
— Торта скоро — потвърди Педер. — Може би още утре.
Ако има повод за празнуване, добави тихо на себе си.
Лошото му настроение не се подобри, след като видя, че Елен все още не е успяла да му предостави извлеченията от регистрите, за които я беше помолил.
— Ще отнеме време, скъпи Педер, имай малко търпение — помоли го тя.
Всъщност не понасяше точно тази фраза, но с Елен можеше да си каже всичко и искаше отношенията им да останат такива. Затова предпочете да се върне в стаята си, преди да изтърси нещо глупаво.
Нощта не беше минала така спокойно, както предишната. Педер спа на дивана, което не се бе случвало никога. Дори му мина през ума да отиде при Джими, но се отказа, защото това само щеше да обърка и обезпокои брат му.
Педер осъзнаваше, че липсата на сън помрачава разума му. Затова не размени нито дума с Юлва, преди да излезе от вкъщи и да започне работния ден с две чаши силно кафе.
Той седна пред компютъра и започна наслуки да се рови в различни регистри, но откри, че задачата му е неизпълнима. Нямаше пълен достъп, а някои не го пускаха изобщо.
Педер отвори шкафа с документите, които беше събрал досега. Повтори едни и същи въпроси, както правеха всички напоследък. Какво знаем? Какво не знаем? И какво непременно трябва да научим, за да разрешим този случай?
Мислеха си, че знаят защо; някой наказваше жените, защото са направили аборт в миналото. Това съвпадаше и с думите: жени, които не обичат еднакво всички деца, не трябва да имат изобщо. Първо го беше разтълкувал, че мъжът някак си искаше да срещне всички жени, които буквално не обичаха еднакво всички деца, но сега бе наясно, че е сгрешил.