— Мамо, веднага трябва да си дойдеш.
— Случило ли се е нещо, момчето ми? — попита Елен, все още с усмивка на устните.
— Мамо, ела веднага — повтори синът й нервно. — Той казва, че трябва да дойдеш веднага. Побързай. Никак не ми изглежда добре.
Слънцето напичаше от ясносиньото небе в деня, в който изчезна последното дете. Сигналът пристигна точно с приключването на последните приготовления по залавянето на Арон Стейн.
Алекс се втурна по коридора и откри Фредрика и Педер в Лейонкюлан, където Педер се издокарваше с една бронежилетка. Фредрика седеше наведена над някакви листове със сбърчено чело.
— Отвлякъл е още едно дете — отсече Алекс. — Четиригодишно момченце е изчезнало преди половин час от детска площадка в Мидсомаркрансен близо до блока на Стейн. Родителите са се обадили, след като са открили дрехите му и нещо подобно на кичури коса, хвърлени зад дърво в края на площадката.
— Но нали апартаментът му е под наблюдение — възмути се Педер. — Нали докладваха, че са го видели през прозореца и че все още не са го видели да напуска жилището?
— Но го е направил — сухо отвърна Алекс, — защото още едно дете липсва.
— Сигурно не е стигнал особено далече — каза Фредрика, шарейки с пръсти върху някаква хартия на масата.
— Не, не вярвам да е — рече Алекс стреснат. — Но този път наистина доста е бързал. Дрехите са били хвърлени на купчина. Едва ли е скалпирал момченцето, просто го е подстригал от тук от там.
— Знае, че сме по петите му — каза Педер мрачно и пъхна оръжието в колана си.
Фредрика погледна пистолета, но не отговори.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще действаме по план — решително отвърна Алекс. — Трябва да проникнем в жилището и да открием следа, която да ни подскаже накъде е поел с момчето. Няма да стигне далеч, както казахме. Всички пътища навън от града са блокирани, уведомени са всички патрули.
Фредрика сбърчи чело.
— Предполагам, че сме говорили с родителите на детето — каза тя. — За причината за отвличането, имам предвид.
— Естествено — отвърна Алекс. — Двама следователи ги разпитват в момента. Пък и този път знаем какво търсим. Майката трябва да разкаже кога и къде е направила аборт, а после трябва да сме там, когато той пристигне с детето.
Фредрика кимна, но бръчката на челото й не искаше да изчезне.
— Дано не е късно. Ако бърза толкова, колкото го описа, то може би детето е вече мъртво. Не бива да изключваме и това.
Алекс преглътна трудно.
— Не — каза той, — не, не бива. Но можем здравата да се напънем, за да не допуснем подобен край.
Педер размишляваше.
— Но ако изхождаме от там, че знае, че го търсим — започна той колебливо.
— Да?
— Ако е толкова луд, колкото предполагаме, тогава ще съкрати процедурата с момчето, макар и да претупа замисленото. Ако все пак обаче има малко разум, няма да гледа да се отърве толкова бързо от жертвата си.
— А ще я използва, за да си купи свободата — вмъкна Алекс.
— Точна така — потвърди Педер.
Настъпи тишина.
— Между другото, някой разбра ли какво стана с Елен? — попита Фредрика.
Алекс поклати глава.
— Настоя да тръгне сама; каза, че ще се оправи, но все пак изпратих една патрулка. Нещо там не ми хареса.
Ентусиазирани слънчеви лъчи се промъкнаха в Лейонкюлан и пръснаха топлина. Малки валма прах се затъркаляха по пода. Климатикът заработи, сякаш някой кашляше.
Чу се приближаването на бързи стъпки. Младеж от разузнаването връхлетя като хала.
— Охраната, която следи домашния адрес на Стейн, се обади току-що — докладва той с висок и възбуден глас. — Прибрал се е.
— Кой? — попита Алекс раздразнено.
— Арон Стейн. Току-що се е прибрал в апартамента.
— Ами детето? — попита Педер.
— Носел го е голо в скута си. Сякаш е знаел, че го наблюдаваме, без изобщо да му пука.
За броени часове Елен Линд напълно сериозно си беше втълпила, че причината Карл да не й се обажда, е само една — той е издирваният убиец. А децата й не отговаряха, защото ги е отвлякъл.
Но беше сгрешила.
За нищо на света не можеше да разбере как е допуснала личният и професионалният й живот да се оплетат до такава степен. Кога всъщност беше загубила контрол над фантазията си? Кога работата се бе превърнала в толкова голяма част от съществуването й, та не можеше да я разграничи от другите важни неща?