Трябва хубавичко да си помисля, разсъждаваше Елен. Трябва да реша кое наистина е важно.
Децата не бяха отговорили, защото съседите ги поканили на вкусен обед. Телефоните забравили вкъщи. Какво чак толкова странно в това?
Всичко беше заради Карл.
Елен погледна към него, седнала на пода във всекидневната. Децата незабавно се бяха оттеглили в стаите си още с влизането й.
— Седеше на стълбите, когато се прибрахме от обеда — обясни дъщеря й и кимна към Карл, настанил се на най-долното стъпало с опънати напред крака. — Говори с него, изглежда напълно объркан.
Елен първо се беше поколебала.
Трябваше ли да го пуска в дома си?
Една патрулка се приближи и забави ход. Елен го покани да влезе, но остави вратата отворена. Патрулката не помръдваше.
Карл потъна в стария й честърфийлдски диван и първото, което направи, беше да избухне в плач. Елен предпочете да седне на пода малко по-встрани. За известно време двамата не помръднаха от местата си.
Животът беше толкова чудно непредсказуем. Кой би допуснал, че този строг и владеещ се мъж, който винаги подбираше добре думите си и който винаги изглеждаше силен и напет, ще рухне по толкова безсрамен начин? Елен нито знаеше, нито имаше какво да каже в подобни случаи и предпочете да мълчи. Чу сина си да говори по телефона през затворената врата на спалнята, а после дъщеря си да вади китарата.
— Женен съм.
Елен трепна, когато Карл наруши тишината.
— Женен съм — повтори той.
— Но… — започна Елен.
— Казах, че не съм, но те излъгах. Вече петнадесет години съм женен за една и съща жена, с която имаме две деца. И къща в Бурос.
Елен поклати бавно глава.
Едно почукване на отворената врата прекъсна разговора. Униформен полицай влезе във всекидневната.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Елен кимна.
— Защото, ако е така, мислим да продължим — замънка ченгето.
— Няма проблем — каза тя с монотонен глас. — Всичко е наред.
Полицаят излезе, вратата се затвори. Дъщерята свиреше акордите на някаква песен, синът се смееше и пищеше по телефона. Странно как животът си тече, все едно нищо не се е случило.
— Затова не исках да се срещна със семейството ти, Елен — продължи Карл с малко поомекнал глас. Издуха си носа в платнена носна кърпичка, на която някой беше бродирал инициалите му. Нима съпругата му беше толкова сръчна? — Бях толкова отчайващо несигурен относно връзката ни — въздъхна той. — Нас двамата. Какво беше това? Имаше ли нещо? Можеше ли да продължи? И дали щях да имам куража?
Гръдният кош на Елен ту се издигаше, ту се свиваше в опитите й да диша, без да се задави.
— Кураж за какво? — попита тихо тя. — Да направиш какво?
— Това, което направих сега. Да напусна семейството си.
По-късно Елен щеше да си спомни, че нито веднъж не отвърна очи по време на разговора.
Карл започна до говори по-бързо:
— Знам, че обърках всичко; знам, че се държах лошо. И разбирам, че сигурно си се чудела къде изчезнах, когато не отговорих на позвъняванията ти. Но все пак трябва да те попитам… — Отново тишина. Нарушавана от Ерик Клептън на китара и заливане от смях по телефона. — Все пак трябва да те попитам дали вярваш… Дали вярваш, че може да се получи.
Елен срещна тъмния му поглед. За миг го изгледа така, както го беше направила първия път. Цялата кипяща от живот. Но това беше тогава. Какво можеше да излезе от това, което виждаше сега пред себе си?
— Не знам, Карл — прошепна тя. — Наистина не знам.
Вратата беше открехната, когато спецчастите приближиха жилището на Арон Стейн. Алекс и Педер стояха на разстояние с извадени оръжия. Фредрика беше останала в централата. Шефът й никога нямаше да се нагърби с отговорността за цивилен, невъоръжен персонал в такава критична ситуация.
— Арон Стейн — извика Алекс с предизвикателен глас.
Никакъв отговор.
Трясък отвори напълно вратата.
Нямаше никого — нито вдясно, нито вляво.
Отрядът нахлу в апартамента и продължи напред.
Мрачно антре. Тъмни, голи стени.
Остра миризма удари Алекс в носа.