Мъжът й отрекъл всички обвинения, дори посочил, че има алиби за вечерта, в която Сара твърдяла, че е малтретирана. Фредрика сбърчи тъмните си вежди. Доколкото можеше да разбере, Сара никога не се е опитала да оттегли жалбата си, както правеха повечето жени. Но и жалбата й не бе довела до повдигане на обвинение. Доказателствата били отхвърлени, защото трима приятели на съпруга й потвърдили, че е играл покер до два часа във въпросната нощ, а после преспал у единия от тях.
След две години Сара Себастиансон бе направила повторно оплакване. В него твърдяла, че междувременно не била малтретирана, но когато Фредрика се зачете в степента на уврежданията и ги сравни с онези от първия път, беше почти убедена, че Сара лъже. Счупена ръка, пукнато ребро, навехнат опашен прешлен. Била и изнасилена. Лицето й останало без поражения.
Изглеждаше невероятно, според Фредрика, мъжът й да не я е докосвал две години и изведнъж жестокостта му да ескалира по описания начин.
И този път не се бе стигнало до обвинение. Съпругът доказал с оригинални билети и с показания на независими свидетели, че е бил в командировка в Малмьо по време на случилото се. Подозрението за престъпление не можело да се потвърди, разследването било прекратено.
Фредрика бе, меко казано, обезпокоена от прочетеното. Някак си не можеше да събере частите на пъзела. Сара Себастиансон не беше направила впечатление на лъжкиня. Никак даже. Не беше разказала за насилието, макар навярно да съзнаваше, че полицията рано или късно ще го разбере, но това едва ли можеше да се нарече лъжа. Документираните наранявания също бяха в най-висока степен действителни и неподправени. Значи бившият съпруг трябваше да поеме вината, но как, по дяволите, бе успял да си създаде алибита? Очевидно беше преуспяващ бизнесмен, дванадесет години по-голям от Сара. Купил ли ги беше? Толкова много?
Фредрика продължи да прелиства разпечатките. Двойката се разделила малко след втория побой и само няколко седмици по-късно Сара се върнала в полицията, за да подаде нова жалба.
Бившият й съпруг не я оставял на мира. Следвал я с колата си, чакал я пред апартамента и пред работата й. Оспорвал с довода, че Сара възпрепятствала всеки негов опит да установи сносен контакт с дъщеря си. Класика в жанра. Продължили така няколко месеца — още жалби за заплахи, безпокойство и тормоз, но повече не я докоснал. Или поне не било написано.
Последното оплакване беше с дата 11 ноември 2005 г., когато, според разпечатка от „Телиа“5, й се обадил повече от сто пъти за една нощ. Само в този случай обвинението срещу него можело да бъде доказано. Забранили му да я посещава.
Фредрика се чудеше. По време на разпита Сара беше казала, че са се разделили съвсем наскоро, но от току-що прочетената история излизаше, че не живеят заедно от юли 2005 г., когато Сара беше подала втората жалба за физически тормоз. Какво се е случило от 11 ноември 2005 г. насам? Фредрика прегледа набързо данните в регистъра на населението и въздъхна, когато се натъкна на отговора. Разбира се, бяха се събрали отново.
Времевият порядък беше повече от ясен. На 17 юли 2005 г., две седмици след втората жалба за побой, Сара и Габриел Себастиансон се бяха регистрирали на различни адреси. Без да обявяват развод, просто се бяха разделили. На 20 декември 2005 г., само две седмици след като му бяха забранили да я посещава, се бяха регистрирали отново на един и същ адрес. И от тогава насам ни вест, ни кост.
Фредрика се чудеше как живееха. Каква беше връзката им в момента. Беше разбрала повече от добре, че Сара Себастиансон не искаше бившият или настоящият й съпруг да разбере, че е продължила живота си и е срещнала друг мъж.
Фредрика отгърна нов лист от тефтера си. Възможно най-бързо трябваше да разговаря със Сара за отминалия или продължаващ тормоз.
Без съмнение трябваше да разпита съпруга й, който засега оставаше неоткриваем. А също и новия й „приятел“, както го наричаше тя. Фредрика затвори бележника и забързано излезе от стаята. Останало беше време за чаша кафе преди срещата на разследващия екип за обобщение на фактите около изчезналата Лилиан. Може би Фредрика щеше да успее да се свърже и с майката на Габриел Себастиансон. Навярно тя знаеше къде е синът й.
Алекс Рехт ръководеше доста рутинирано срещата в Лейонкюлан6. Винаги когато се събираха там по работа, Педер чувстваше известно учестяване на пулса. Името на единствената конферентна зала в отдела бе измислено от самия екип. Педер го харесваше и беше напълно убеден, че Фредрика няма пръст в това. Тя бе лишена от подобна фантазия и финес.
6
На шведски Lejonkulan — леговището (клетката) на лъва. Така се е наричал първият театър в Швеция (1667–1689). — Бел.прев.