За миг млъкнаха. Слънцето се скри зад облаците. Апартаментът попадна в сянка.
— Но без момчето да напуска апартамента? — обади се Арон след малко.
Алекс поклати глава.
— Да, без да го напуска.
Огледа се. Единственият изход беше през вратата. Чувство на внезапно безпокойство се прокрадна през бензиновите изпарения и се вкопчи в него. Защо Арон не беше седнал с момчето във всекидневната? Там поне имаше възможност да избяга през вратата на балкона? Защо се беше набутал в един ъгъл?
Арон отговори на тихия му въпрос.
— Така си и мислех — каза той и се усмихна. — Никога не сте и възнамерявали да ме оставите да напусна апартамента.
Запалката блесна, преди Алекс да успее да отговори, и за миг цялата кухня лумна в пламъци.
Част III
Признаци на съвземане
Краят на септември
Есента запълзя, без изобщо истинското лято да беше настъпило. Но едва сега престана да вали. Небето се извисяваше безоблачно над страната, докато вечерите все повече и повече захладняваха и все по-рано и по-рано се превръщаха в нощи.
Алекс Рехт се върна на работа през третата седмица на септември. Спря се на прага на кабинета си и се усмихна. Чувстваше се добре отново тук.
В стаята за почивка го посрещнаха с торта и кафе. Шефът държа кратка реч. Той се кланяше и благодареше, стиснал подарените му цветя.
По-късно, останал сам в стаята си, бе поплакал малко. Наистина беше фантастично да се върне на работа.
Ръцете му бяха заздравели, противно на всички очаквания, казаха лекарите и му обещаха, че и двете ще възвърнат пълната си подвижност.
Може би за хиляден път Алекс погледна белезите върху горната част и върху дланите си. Тънка кожа в пъстър десен от различни розови нюанси ги покриваше и стигаше малко над китките.
Алекс се учудваше, че не може да си спомни дали е изпитал болка, докато горяха. Иначе всичко беше пред очите му: как кухнята на Арон Стейн се превърна в ад от пламъци, как убиецът не помръдна от стола, горящ с детето в скута си. Рехт се виждаше как се хвърля в огъня и изтръгва момченцето от ръцете му. В главата си чуваше екота на собствените си викове:
— Пазете се, по дяволите! Вън, за бога! Момчето гори!
Да, гореше. И то така, че Алекс не помислил, че и той се е подпалил. Завлачил детето до антрето и се претърколил върху му, за да потуши огъня. Педер пък на свой ред се хвърлил върху Алекс с един голям чаршаф в опит да обгърне немирните му ръце. Огънят съскал и пращял, горял и бумтял.
Някои от спецполицаите продължили към кухнята, „въоръжени“ с килима от антрето, с килима от банята и с няколко хавлии, за да се пазят от огъня. Оказало се невъзможно да се доберат до масата, където Арон Стейн горял като факла. Не издал нито звук, докато пламъците го поглъщали. Именно тази сцена, както по-късно стана ясно, се връщаше в кошмарите на повечето от присъстващите. Непомръдващият горящ мъж до кухненската маса.
Съсед чул цялата глъчка и дотичал с пожарогасител. Така овладели положението, докато пристигнат пожарната и линейката, но убиецът вече бил мъртъв, а малкото дете — тежко обгоряло. Пожарникарите открили Алекс в тоалетната, където бил пъхнал пострадалите си ръце под течаща вода.
Рехт трудно си спомняше случилото се по-късно. Знаеше, че е останал упоен няколко дни; че е изпитал силна болка, когато се е събудил. Но с началото на рехабилитацията всичко беше надминало очакванията.
Докато беше в болнични, вестниците не спираха да пишат. Безбройни репортажи разнищваха убийствата на децата и на Нора в Йоншьопинг. Чертаеха се времеви диаграми; карти със стрелки и точки разказваха историята отново и отново.
Алекс ги беше прочел всичките. Най-вече защото нямаше по-добро четиво, както твърдеше той.
Съдбите на Нора и Йелена се повтаряха в различни версии. Вестниците търсеха така наречените роднини на момичетата, роднини, които всъщност не бяха имали контакт с нито една от тях, но които с удоволствие щяха да се видят в пресата.
Стари съученици разказваха за странни случки от ученическите години; бивши учителки и работодатели бяха интервюирани и цитирани в статиите.
Проучваше се работата на полицията. Можела ли е да реагира по-рано? Да открие извършителя по-бързо? Различни експерти се произнасяха по въпроса. Повечето смятаха, че полицията е усложнила „едно много просто разследване“, докато други изтъкваха пътя на логиката: напълно правилно бащата на Лилиан Себастиансон се беше превърнал в главен заподозрян в началната фаза на разследването. Макар това да беше погълнало доста ценно време.