Той включи компютъра си и плъзна пръсти по календара. Всъщност щеше да поработи броени седмици, преди с Лена да погостуват на сина си в Южна Америка. Щеше да бъде чудесно и вълнуващо пътуване, не можеше да си го представи другояче.
Някой почука дискретно на вратата му.
Фредрика застана колебливо на прага.
— Влез — покани я Алекс с топъл глас.
Тя се усмихна и седна на стола за посетители.
— Само исках да видя как си. Добре ли си?
Алекс кимна и се усмихна.
— Не се оплаквам. А ти добре ли си?
Беше неин ред да кимне. Да, и тя беше добре.
— Как мина отпуската? — попита Рехт с искрен интерес в гласа.
Фредрика се изненада. Както лятото, така и отпуската й се струваха безвъзвратно отлетели, просто минало. Въпросът събуди мили спомени от седмицата, прекарана със Спенсър в малък пансион в Скаген16.
Стажантката се усмихна, но погледът й беше някак мътен.
— Прекарах чудесна отпуска — отвърна тя, като натъртваше всяка сричка.
Думите извикаха образа на Спенсър, седнал върху пясъка и зареял поглед в морето. С вятър в лицето и присвити очи, за да се пази от слънцето.
— Най-доброто, което мога да ти дам, Фредрика — беше й казал той.
— Знам.
— Просто, за да не чувстваш, че те заблуждавам.
— Не бива да се безпокоиш. Никога не съм се съмнявала в теб.
После бяха поседели на пясъка, загледани в морето, чиито високи вълни се надпреварваха към брега и обратно, докато Фредрика колебливо и неспокойно наруши тишината.
— Като спомена заблуждавам, ми се струва, че има друго, за което трябва да поговорим…
Алекс се изкашля, когато Фредрика започна да изглежда отнесена.
— Благодаря за диска, който ми изпрати — каза той. — И аз, и Лена много го харесахме. Слушаме го почти всеки ден.
Фредрика се усмихна широко и очите й блеснаха.
— Радвам се. Аз самата го обожавам.
После млъкнаха.
Алекс се поразмърда от неудобство и реши да зададе малко по-подходящ въпрос, но стажантката го изпревари.
— Кога ще се върне Педер?
Шефът й се позамисли.
— На първи ноември — отговори след малко.
Фредрика трябваше отново да се усмихне.
С общи усилия двамата с Педер бяха завършили разследването, започнало с изчезването на Лилиан Себастиансон от влак на Централна гара.
Едно приятно сътрудничество, породило взаимното им уважение и раздялата като добри колеги, когато Педер бе излязъл в бащинство в началото на август.
Тогава се чуха за последно. Фредрика мислеше да му звънне, но така и не го направи. Може би, защото го приемаше точно като колега, а не като приятел. А сега сякаш беше минало прекалено много време, за да изглежда естествено. При това из коридорите се шушукаше дискретно, но недвусмислено; Педер се е разделил с жена си „пробно“, както се казваше, но вече е говорил с приятел юрист да подготви подялбата на имуществото и развода.
Трагично е, смяташе Фредрика.
Алекс беше на същото мнение.
Никой обаче не го назова с думи, а го остави да виси във въздуха.
В настъпилата тишина Алекс отново опита да зададе въпроса, на който искаше да получи отговор.
— А ти, Фредрика? Ще останеш ли при нас?
Тя се поизправи и го погледна право в очите.
— Да — потвърди спокойно. — Ще остана.
Алекс се усмихна насреща й.
— Радвам се — отвърна й искрено той.
Поредното разбирателство, което не се нуждаеше да бъде назовано с думи. Фредрика се замисли съвсем за кратко дали случаят е подходящ да намекне, че дори и с удоволствие да оставаше, то някои неща трябваше да се променят. По-точно отношението към компетентността й и оценката на произхода й. Вестниците бяха обърнали внимание на нейната намеса в разследването, което изкара наяве конфликта между цивилните и униформените полицаи. Фредрика беше отказала две покани за участие в различни дебати. Не изпитваше необходимост да излага личните си възгледи по телевизията.
Реши, че въпросът може да почака. Беше първият работен ден на Алекс след пожара и не бе уместно да го вкарва в такава сериозна дискусия.
Трябваше обаче да обсъди с него нещо друго.