Наближаваше шест часът, повече от четири часа нямаше и следа от Лилиан Себастиансон. Като се вземеше под внимание фактът, че беше изчезнала в централната част на Стокхолм, а и крехката й възраст, това бе много време. Без никакво съмнение ставаше въпрос за отвличане. Лилиан беше прекалено малка, за да тръгне сама нанякъде, и при това боса.
— Едва ли трябва да подчертавам, че сме поставени в сериозна ситуация — каза Алекс строго и погледна събранието.
Никой не отговори и той седна зад масата.
Освен него присъстваха Фредрика, Педер и асистентката на екипа Елен Линд. Имаше както представители на патрула, за да докладват за резултатите от издирването в района на Централна гара, така и криминалисти.
Алекс започна с въпроса, докъде е стигнало разследването. Отговорът беше колкото кратък, толкова и разочароващ: доникъде. Почти никой не бе откликнал на мегафонните призиви на гарата, разговорите с таксиметровите фирми също не бяха довели до някакъв резултат.
Техническата експертиза на вагона беше също толкова „постна“.
Вземането на пръстови отпечатъци бе затруднено, не бяха открити и следи, които да показват откъде е излязло момичето. А ако си представеха, че са я носили и дори може би е спяла, когато се е отдалечавала, нещата се усложняваха още повече. Никъде не намериха и капка кръв. Единственото, на което се бяха натъкнали и доказали, беше стъпка от обувка на пода съвсем до мястото на детето.
Алекс слушаше с интерес подадената информация от персонала на влака, че подът се чисти между пътуванията, което означаваше, че намерената следа трябва да е била съвсем прясна. Обувка с номер 46.
— Добре — намеси се припряно Алекс. — Да видим какво ще ни кажат и други пътници от влака. — Изкашля се. — Между другото, медиите научиха ли вече? Все още нищо не съм чул и видял?
Въпросът всъщност беше насочен директно към Елен, прессекретаря на групата. Тя отговори:
— Новината се разпространи бързо по радиото, както пожелахме, и разбира се, в интернет. Телеграфната агенция също пусна съобщение преди повече от час. В новините на Националната телевизия и на Канал четири трябва да имат коментар. Може да очакваме и публикации във всички големи вестници утре сутрин. В съобщението, изпратено до медиите, бе изрично подчертано, че желаем възможно най-бърз контакт с всички, пътували във въпросния влак от Гьотеборг.
Алекс кимна, сравнително доволен. Никак не му беше чужда практиката да се обръща към медиите с молба за помощ. Същевременно знаеше, че поднасянето на фактите можеше да доведе и до катастрофа. Беше краят на юли, дъждовното лято преваляше, милиони шведи бяха в отпуск, в редакциите на вестниците вероятно бе настъпила пълна суша за новини. Не му се мислеше за утрешните заглавия, ако не откриеха момичето до вечерта. А също и за телефонните обаждания. Прекалено много хора си въобразяваха, че точно те притежават информацията, без която полицията няма да се справи.
— Ще изчакаме с пресконференцията — каза замислено Рехт. — Ще изчакаме и с публикуването на снимката. Както знаете, момиченцето е останало без възрастен придружител за много кратко време — продължи той този път към разследващите. — Стояло е без наблюдение по-малко от четири минути. Само минута след спирането на влака кондукторът се е върнал до мястото, но го е заварил празно.
Алекс се обърна към Педер:
— Какво е впечатлението ти от проведените разпити? Какви чувства породиха у теб хората, с които разговаря?
Педер въздъхна и заразгръща малкия си тефтер.
— Не разговарях, така да се каже, с някой заподозрян — отвърна той с провлачен глас. — Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул. Момичето просто е изчезнало. Единственият с по-странно поведение е може би началник-влакът Арвид Мелин, който дал знак за тръгване от Флемингсберг и пренебрегнал обажданията на колегата си за съдействие. Но, често казано… Не, не бих си и помислил, че Арвид М-някой си е замесен. Изглежда напълно отнесен, а това със сигурност е улеснило похитителя на Лилиан, едва ли обаче съзнателно е допринесъл за изчезването й. Не ми се вярва, наистина. Няма и съдебно минало.
— Добре — съгласи се Алекс.
Фредрика сбърчи чело.
— Не споделям мнението, че Арвид Мелин е странната птица в тази история. Може ли просто ей така да допуснем, че по чисто съвпадение Сара е изпуснала влака във Флемингсберг? Какво знаем за жената, която я е задържала?