Така че беше доволна да се срещат спорадично и приемаше ролята на втората, а не на първата жена в живота му.
Именно затова и не страдаше, че връзката им не се задълбочава и развива. Ето защо се нуждаеше от Спенсър Лагергрен. Или поне в това се убеждаваше.
— Не мога да извадя тази коркова тапа — каза той със сбърчено чело, борейки се с бутилката вино, която бе донесъл.
Фредрика не му обърна внимание. По-скоро би умрял, отколкото да й позволи да я отвори. Той отговаряше за виното, тя — за музиката. И двамата обожаваха класическата музика. Понякога Спенсър правеше опити да я накара да му изсвири нещо на цигулката, която все още притежаваше. Но Фредрика отказваше.
— Вече не свиря — отсичаше ясно и категорично тя.
И с това разговорът приключваше.
— Може би малко хладка вода ще помогне? — мърмореше Спенсър на себе си.
Сянката му играеше върху кухненските плочки, докато крачеше напред-назад с бутилката. Беше тясно, през цялото време рискуваше да я настъпи по пръстите на краката, застанал на две крачки от нея. Фредрика обаче знаеше, че никога нямаше да го направи. Спенсър не постъпваше така с жените, освен когато изразяваше не дотам съвременните си възгледи във феминистки дебати. А тогава го правеше по брилянтен начин, така че почти винаги приключваше дискусията като победител. Имаше чувство за хумор, излъчваше топлина, беше приятен и начетен, с особен интелект. Всичко това го превръщаше не само в нейните, но и в очите на много други жени, в един много привлекателен мъж.
Фредрика забеляза, че той най-накрая спечели борбата с бутилката под звуците на Шопен в изпълнение на Артур Рубинщайн. Тя се промъкна изотзад и го прегърна предпазливо. Изморена, облегна глава на гърба му, обори чело върху тялото, което познаваше почти толкова добре, колкото своето.
— Умора или изтощение? — попита я тихо Спенсър, докато наливаше виното.
Фредрика се усмихна.
Знаеше, че и той го направи.
— Изтощение — прошепна тя.
Спенсър се завъртя в прегръдката й и й подаде чаша вино. За части от секундата Фредрика докосна с чело и гърдите му, преди да поеме чашата.
— Извинявай, че днес толкова закъснях.
Спенсър каза тихо „наздраве“ и се наслади на първата глътка.
Фредрика не обичаше особено много червено вино, преди двамата да се срещнат. Сега не можеше без него повече от няколко последователни дни. Добрият професор безспорно й беше създал някои лоши навици.
Той нежно я погали по бузата.
— Нали последния път аз закъснях — успокои я Спенсър.
Устните й пак загатнаха усмивка.
— Само че вече е единадесет. Ти изобщо не закъсня толкова при последната ни среща.
По някаква причина — може би от чувство за вина или пък от умора — тя се просълзи.
— Но, скъпа… — започна Спенсър, забелязал блясъка в очите й.
— Извинявай — измърмори Фредрика, — не знам какво ми става. Аз…
— Уморена си — сигурен беше той. — При това мразиш работата си в полицията. А това, скъпа моя, е истински лоша комбинация.
Фредрика отпи от виното.
— Знам — съгласи се тихо тя, — знам.
Спенсър обгърна кръста й с ръка.
— Утре не ходи на работа. Ще останем тук двамата.
Тя въздъхна едва доловимо.
— Изключено е — отвърна. — В момента работя по нов случай. Става въпрос за изчезнало малко момиченце. Затова и толкова закъснях, цяла вечер разпитвах майката и новото й гадже. Прекалено ужасна история, за да бъде истинска.
Спенсър я придърпа по-близо. Фредрика остави чашата и го прегърна с две ръце.
— Липсваше ми — прошепна му тя.
Подобен израз нарушаваше правилата, установени между тях от само себе си, но точно сега Фредрика нямаше сили да спазва всички тези споразумения.
— И ти ми липсваше — измънка Спенсър и я целуна по челото.
Учудена, тя го погледна право в очите.
— Какво съвпадение? — усмихна се той.
Малко след един часа те решиха да се опитат да поспят. Както винаги, Спенсър не срещна особени затруднения. Фредрика не беше чак такава късметлийка.