През дългите години, прекарани в полицията, Алекс беше разследвал относително голям брой отвличания на деца. Именно те го бяха направили все по-склонен да приеме израза — „Децата не изчезват, а ги изгубват“ — за истина. Почти винаги беше така, почти винаги, зад всяко изгубено дете стоеше един загубен родител. Някой развей прах, който според Алекс изобщо не би трябвало да създава деца. Не беше задължително да има вредни навици или проблеми с алкохола. Можеше да е и работохолик, който се среща с приятели прекалено често и до прекалено късно, или чисто и просто не се грижи за детето си достатъчно добре.
Ако децата заемаха мястото, което заслужаваха, в живота на възрастните, щяха да изчезват по-рядко. Поне до този извод беше стигнал Рехт.
Гъсти черни облаци бяха надвиснали от небето; слаб тътен предупреждаваше за гръмотевична буря, когато двамата слязоха от колата. Беше необичайно влажно и задушно. В подобен ден всички искаха просто да завали и да загърми така, че въздухът да се пречисти. Матова светкавица проблесна някъде над Стария град. Бурята наближаваше.
Алекс и Фредрика бързаха към главния вход на гарата. Третият член на разследващия екип, Педер Рюд, бе предупредил по телефона, че е на път. Малко успокоение. На Рехт нямаше да му хареса да започне само с канцеларска мишка като Фредрика.
Минаваше три и половина, когато те застанаха на перона на седемнадесети коловоз. Там беше пристигнал влакът, превърнал се по-късно в предмет на разследване на местопрестъпление. Не се знаеше след колко време щеше да тръгне отново; железницата бе предупредила: закъсненията следват едно след друго. На перона се мяркаха само няколко души, които не носеха полицейска униформа. Алекс предположи, че червенокосата жена, която изглеждаше бледа, но все пак се държеше, и която седеше на пластмасов сандък с надпис „Пясък“, е майката на изчезналото дете. Той почувства интуитивно, че непознатата не е от онези родители, които губят децата си. Бързо преглътна. Ако детето не беше изгубено, значи беше отвлечено. А тогава нещата се усложняваха.
Наложи си да запази спокойствие. Все още знаеше прекалено малко, за да няма предразсъдъци.
Младеж в полицейска униформа се запъти към тях на перона. Ръкува се стегнато, но с влажна длан, погледна втренчено, но без фокус. Представи се кратко и ясно: Йенс. Алекс предположи, че се е дипломирал наскоро и това е първият му случай. Получеше ли новобранец първото си назначение, липсата на опит беше плашеща.
През първата половин година на Рехт винаги му личеше, че изпитва объркване и на моменти чиста уплаха. Алекс се чудеше дали младежът, с когото току-що се здрависа, не е на границата да изпадне в паника. Вероятно се питаше и какво, по дяволите, той самият прави там. Комисарите никога, или рядко, ходеха на разпит. Или поне не в толкова ранна фаза.
Тъкмо щеше да започне да разяснява собственото си участие, когато Йенс го изпревари; говореше бързо и накъсано.
— Получихме сигнала повече от тридесет минути след пристигането на влака — докладва с писклив глас той. — Почти всички пътници бяха напуснали перона. Освен онези.
Махна с ръка към малка група хора, застанала почти зад жената, за която Алекс реши, че е майката на детето. Комисарят погледна часовника си. Четири без двадесет. Детето бе изчезнало преди около час и половина.
— Влакът е претърсен изцяло. Няма го. Става дума за детето — шестгодишното момиченце. Потънало е вдън земя. Сякаш никой не го е видял. Или поне онези, с които говорихме. Но багажът е там. Не е взело нищичко със себе си. Дори и сандалите. Стояха на пода до седалката.
Първите капки дъжд зачукаха по козирката над тях. Гръмотевиците се приближаваха. Алекс си помисли, че едва ли е имало по-лошо лято.
— Майката на момичето ли седи ей там? — попита Фредрика и кимна дискретно към червенокосата.
— Да, тя е — потвърди младият полицай. — Сара Себастиансон. Каза, че не смята да си тръгва, преди да открием дъщеря й.
Алекс въздъхна. Естествено, че червенокосата е майката на детето. Самият той намираше въпроса за излишен, знаеше, че е така, чувстваше го. Фредрика бе лишена от подобна интуиция. Тя питаше за всичко и още повече се съмняваше, което го дразнеше. Така не се работеше. Дано самата Фредрика възможно най-скоро осъзнае погрешния си избор на професия.
— Защо не са алармирали полицията през този половин час? — не спираше да задава въпроси тя.
Алекс веднага наостри уши. Най-сетне нещо уместно.