— Единствената причина Фредрика да разпита майката, е, защото е жена. Това улеснява нещата.
Педер се оживи почти веднага.
— Така, среща по-късно в Сградата — дрезгаво добави Алекс. — Аз тръгвам натам.
Фредрика въздъхна. Единствената причина Фредрика да разпита… Винаги едно и също. Всяко решение за възложените й задачи трябваше да бъде обосновано. Тя беше чуждо тяло в чужда вселена. Присъствието й постоянно се поставяше под въпрос и изискваше постоянно разяснение. Толкова възмутена беше, че забрави да отбележи, че Алекс й гласува доверие не само да разпита майката, но и да го направи сама. На практика броеше дните до раздялата с групата на Алекс Рехт. Смяташе да довърши стажа си и да се махне. Имаше и други служби, в които компетенцията й щеше да е желана, макар и не толкова необходима.
Ще погледна през рамо и после никога няма да се обръщам назад, помисли си тя и си представи деня, в който щеше да излезе от Сградата на полицията, наричана от колегите „Сградата“ с главно „С“, разположена на Кунгсхолмен3.
След това се съсредоточи върху непосредствената си задача. Върху изчезналото дете.
Фредрика поздрави любезно Сара Себастиансон и се изненада от силата на ръкостискането й. То не се връзваше нито с безпокойството, нито с умората, изписана по лицето на майката. Забеляза, че през цялото време жената дърпаше ръкавите на блузата си. Движението приличаше на навик, нещо, което тя често прави. Сякаш искаше да прикрие ръцете си.
Може би се опитва да скрие някакви рани, помисли си Фредрика. Ако мъжът й я бие, разследващите трябваше бързо да разберат.
Наложи се да започне обаче с други въпроси.
— Ако искате, можем да влезем вътре — предложи полицайката. — Да не стоим навън на дъжда.
— Няма проблем — отвърна Сара с плътен глас.
Фредрика се замисли за миг и после каза:
— Ако искате да останете тук заради дъщеря ви, мога да ви уверя, че всички наоколо ще я забележат.
При това, прииска й се да добави, няма гаранция, че детето ви ще се появи тук и сега, но си замълча.
— Лилиан — рече Сара.
— Моля?
— Дъщеря ми се казва Лилиан. И искам да остана тук.
Подчерта желанието си с поклащане на глава. И отказа предложението за кафе.
Фредрика знаеше, че трудно скъсява дистанцията по време на работа. Понякога тя напълно се проваляше. В това отношение беше класически канцеларски плъх. Обичаше да чете, да пише и да анализира. Но разпити и разговори под всякаква форма я смущаваха и затрудняваха. Понякога с истинско възхищение наблюдаваше как Алекс протяга ръка и я слага на нечие рамо, докато разговаря. Фредрика никога не би го направила, а още по-малко би искала някой да я потупа по рамото или да я докосне по ръката. Изпитваше физическа неприязън, когато колега се опитваше „да разведри обстановката“, като я тупне по гърба или пък я сръга в кръста. Никак не се ласкаеше от подобен род физически контакт. Всички го бяха разбрали, или почти всички.
Фредрика зъзнеше на перона, когато гласът на Сара прекъсна дълбоко личните й мисли.
— Защо сандалите й бяха там?
— Моля?
— Сандалите на Лилиан стояха на пода до седалката. Трябва да е била силно уплашена от нещо, иначе никога не би тръгнала боса. Не би мълчала, щеше да помоли за помощ.
— Дори ако се е събудила и е открила, че е съвсем сама? Може би е слязла от влака наистина уплашена?
Сара поклати глава.
— Лилиан не е такава. Не сме я възпитали по този начин. Научили сме я да действа и да разсъждава практично. Би се обърнала към човека от съседната седалка. По време на пътуването разговаряхме бегло, например, с жената от другата страна на пътеката.
Фредрика използва шанса да насочи разговора в друга посока.
— Казвате „научили сме я“.
— Да?
— Казвате „не сме я възпитали“ по този начин. Себе си и съпруга си ли имате предвид?
Сара прикова поглед към нещо над рамото на Фредрика.
— С бащата на Лилиан сме разделени, но да, заедно сме я възпитавали.
— Имате ли съвместно попечителство? — попита полицайката.
— Още не сме свикнали с раздялата — бавно каза Сара. — Липсва ни рутина. Понякога Лилиан остава при него през почивните дни, но през другото време живее с мен. Ще видим как ще продължим в бъдеще.