Сара си пое дълбоко дъх и когато изпусна въздуха, долната й устна потрепери. Пепелявият цвят на кожата й контрастираше с червената коса. Беше скръстила дългите си ръце на гърдите. Фредрика се взираше в лакираните пръсти на краката й. В синьо. Странно.
— Карали ли сте се при кого да живее Лилиан? — попита полицайката предпазливо.
Сара трепна.
— Мислите, че Габриел я е отвлякъл? — попита тя и погледна Фредрика право в очите.
Стажантката предположи, че бившият съпруг се казва Габриел.
— Нищо не мислим — побърза да отговори тя. — Трябва да проуча всички възможни сценарии… Да се опитам да разбера какво може да й се е случило. Лилиан.
Раменете на Сара леко увиснаха. Жената прехапа долната си устна и се вторачи в земята.
— Габриел и аз… ние имахме… или имаме… своите пререкания. Веднъж преди доста време се карахме за Лилиан. Но той никога не я е наранявал, никога.
Фредрика отново забеляза как Сара дърпа ръкавите на блузата си. Бързо прецени, че тук и сега тя нямаше да разкаже дали е била малтретирана от бившия си съпруг. Фредрика щеше да провери за евентуални жалби в полицията, когато се върнеше в службата. А с бившия съпруг трябваше да разговарят при всички обстоятелства.
— Можете ли да разкажете по-подробно какво се случи на перона във Флемингсберг? — попита Фредрика с надеждата, че е насочила разговора в по-приятна посока за словоохотливостта на Сара.
Жената кимна няколко пъти, без да пророни и дума. Полицайката се надяваше да не започне да плаче, защото трудно щеше да го понесе. В личния си живот успяваше, но не и в професионалния.
— Слязох от влака, за да проведа един разговор — бавно започна Сара. — Обадих се на един приятел.
Фредрика се разсейваше от дъжда. Приятел ли?
— А защо трябваше да слизате?
— Не исках да събудя Лилиан — бързо отвърна червенокосата.
Дори прекалено бързо. При това на полицаите, с които беше разговаряла по-рано, бе казала, че слязла от влака, защото седели в така наречения „тих вагон“.
— Толкова изморена беше — шепнеше Сара. — Често пътуваме до Гьотеборг на гости на родителите ми. Мисля, че се разболява, защото иначе никога не спи през цялото пътуване.
— Разбирам — каза Фредрика и помълча, преди да продължи. — Значи не е било, защото не сте искали Лилиан да чуе разговора?
Сара се предаде почти веднага.
— Да, не исках да го чуе — бавно отвърна тя. — С приятеля ми… срещнахме се съвсем наскоро. Би било глупаво, ако Лилиан разбере за съществуването му още сега.
Защото тогава ще разкаже на баща си, който вероятно пребива от бой майка й дори след развода, тайно си помисли Фредрика.
— Говорихме само няколко минути. Дори по-кратко, струва ми се. Казах му, че скоро ще пристигнем и може да намине по-късно, когато Лилиан си легне.
— Добре, и какво се случи после?
Сара се изправи и въздъхна тежко. По стойката й Фредрика забеляза, че се кани да заговори за нещо, което наистина й навяваше лоши спомени.
— Всичко беше напълно непонятно — вяло продължи Сара. — Толкова шантаво. — Морно поклати глава. — Една жена се приближи към мен. Или по-скоро момиче. Доста високо, слабо, изглеждаше изтормозено. Размахваше ръце и крещеше, че кучето му е болно. Предполагам, че дойде при мен, защото стоях малко по-встрани от останалите на перона. Каза, че с кучето слезли с ескалатора до коловоза, когато то изведнъж се строполило и започнало да се гърчи.
— Да се гърчи ли? Кучето?
— Да. Така каза. Кучето лежало и се гърчело, а тя се нуждаела от помощ, за да го качи с ескалатора. Имах куче допреди няколко години. Наистина забелязах уплахата й. Така че й помогнах.
Сара млъкна и Фредрика се замисли, потривайки ръце.
— А не ви ли мина през ума, че рискувате да изпуснете влака?
За първи път по време на разговора гласът й се изостри, а погледът — пламна.
— Когато слязох, попитах кондуктора колко ще се забавим. Той каза — най-малко десет минути. Най-малко.
Сара вдигна ръце и разпери дългите си тънки пръсти. Десет пръста, десет минути. Леко трепереше. Долната й устна пак заподскача.
— Десет минути — шепнеше тя. — Затова помогнах на момичето да качи кучето с ескалатора. Мислех си, знаех, че трябва да успея.