Фредрика дишаше спокойно.
— Видяхте ли влака, когато тръгна?
— Тъкмо се бяхме изкачили с кучето — поясни с треперещ глас майката. — Тъкмо пристигнахме горе, когато се обърнах и видях как влакът бавно се отдалечаваше от гарата.
Жената дишаше тежко и гледаше полицайката.
— Не повярвах на очите си — една самотна сълза се стече по бузата й. — Беше като във филм на ужасите. Втурнах се надолу по ескалатора, затичах се като луда след влака. Но той не спря. Не спря!
Макар и Фредрика да нямаше деца, думите на Сара силно я разтревожиха. Чак почувства болка в стомаха.
— Служител на гарата във Флемингсберг ми помогна да се свържа с влака. И взех такси за Централна гара.
— Какво се случи с момичето с кучето междувременно?
Сара изтри очи.
— Беше странно. Като че ли просто се забърза нанякъде. Намести кучето върху някаква пощенска количка, останала случайно до ескалатора, и изхвръкна през вратите. Повече не ги видях.
Двете жени се умълчаха за миг, всяка потънала в собствените си мисли. Гласът на майката пръв разчупи тишината.
— Знаете ли, всъщност не се притеснявах кой знае колко, след като се обадих. Беше налудничаво да се шашкам само защото Лилиан ще пропътува сама нищожното разстояние от Флемингсберг до Централна гара.
Сара навлажни устните си и за първи път отприщи плача си.
— В таксито дори се бях облегнала назад. Почивах със затворени очи. Почивах, докато някоя откачалка отвличаше момиченцето ми.
Фредрика разбра, че не е способна да я утеши. Но пряко сили го направи като никога: протегна длан и погали Сара по ръката.
После усети, че дъждът е спрял. Изминал беше още един час от изчезването на Лилиан.
Йелена не си представяше, че ще е толкова сложно да си тръгне от Флемингсберг с автобус.
— Няма да хващаш мотрисата, няма да се качваш в такси, няма да караш кола — бе наредил мъжът за последно сутринта, когато за стотен път прегледаха плана в детайли. — Ще се качиш в автобус. За Шерхолмен4, после ще се прибереш с метрото. Разбра ли?
Йелена не спираше да кима.
Как да не е разбрала. При това щеше да даде най-, ама най-доброто от себе си. Поне десетина пъти й подскочи под лъжичката. Надяваше се всичко да е минало както трябва. Нямаше друг начин. Мъжът щеше да се вбеси, ако не успееше да отмъкне детето от влака.
Погледна часовника си. Изминал беше повече от час. Автобусът закъсня, после трябваше да чака и в метрото. Скоро щеше да се прибере и да разбере. Плъзна потни длани по дънките. Никога не можеше да бъде съвсем сигурна дали е постъпила правилно. Не и докато всичко не приключеше с хвалби или порицания. Напоследък почти винаги Йелена постъпваше правилно. Справи се добре дори на уроците по шофиране и на упражненията по правоговор.
— Хората трябва да разбират какво казваш — често повтаряше той. — Говориш неясно. И трябва да престанеш с тези тикове на лицето. Плашещо е.
Беше се борила истински, докато мъжът я признае.
Сега само едното й око леко потреперваше, и то само когато се чувстваше нервна и несигурна. Успокоеше ли се, всичко изчезваше.
— Добре, момиче — бе казал мъжът и я погали по бузата.
Йелена се беше зарадвала вътрешно. Надяваше се да я похвали и сега, когато се прибереше.
Влакът най-сетне стигна нейната спирка. Тя трябваше да положи усилия да не се втурне от вагона и да се спре чак вкъщи. Налагаше се да върви спокойно и дискретно, така че никой да не я забележи. Беше забила поглед в земята и увиваше с пръсти кичур коса.
Изливащият се дъжд навън влоши зрението й. Но нищо, все пак го забеляза. Погледнаха се за части от секундата. Стори й се, че го видя да се усмихва.
Педер Рюд наблюдаваше доста скептично трогателните опити на Фредрика да покаже състрадание. Тя докосна Сара Себастиансон със същата неприязън, с която би докоснала адски противно куче, само защото е на добър приятел. Такива като нея нямаха място в полицията, там човек трябва да може да общува с хора. С всякакви хора. С всички хора. Педер въздъхна раздразнено. Идеята за стаж на цивилни очевидно не беше никак добра.
— Налага се да внесем нови познания в службата — бяха се изказали високопоставени клечки.
Щом се удадеше случай, Фредрика не пропускаше да разкаже какво е учила в университета, но честно казано, на Педер хич не му пукаше. Тя използваше прекалено много и прекалено дълги думи. Усложняваше нещата. Мислеше, а не чувстваше. Чисто и просто във вените й не течеше полицейска кръв.