Димитър Н. Стефанов, Никола Райков
Пеперуда
I.
Беше неизбежно: години наред селяните щяха да говорят, че това е най-свирепата лятна буря, която са виждали очите им. Баба Мара щеше да разправя за кокошките си, които отплавали сякаш са водни патици, отнесени от придошлата река заедно с откършени клони, кал, керемиди, гнилоч и мръсотия. Дядо Йовчо, който по природа беше спокоен човек, щеше да се кълне, че самият дявол е направил така, че светкавица да удари старата му плодородна кайсия насред двора, която се разполови подобно разсечена с грамадна секира, изсъхна и повече не даде плод за направата на омайната му, ароматна ракия.
Истина бе, че в онази лятна вечер небето се изля като разпрано с голяма шивашка ножица, а гръмовете изплашиха дори враните, които се скриха в пещерите около селото и не се показаха в продължение на три дни подир туй.
„Как намери точно в такова време да се пръкне на бял свят?“ — не можеха да се начудят селяните. Туй, което те не подозираха, а и никой друг не знаеше, бе, че не малкото момиче се роди по средата на природната стихия, а колкото и странно да звучеше, бурята бе дошла заради нейното раждане. Деница, защото тъй се наричаше детето по воля на майка си, изглеждаше обикновено и с нищо не даваше вид, че има нещо странно в нея, макар злите езици да казваха, че е прокълнато. Повод за тези приказки им даваше не толкова лошото време, което съпроводи раждането й, колкото събитията, които се случиха подир това. Нахапана от пронизващия вятър и прогизнала от шуртящата през покрива дъждовна вода родилката залиня и се просна смъртно болна на същото туй легло, на което даде живот. Грижите на нейната майка — лечителката баба Елена, която сама изроди детето, с нищо не помогнаха. Целебните мехлеми от билки и лековитите компреси само удължиха мъките й с още два дни, след което Господ я прибра при себе си. Съпругът й, нявга силен и напет момък се сбърчи от мъка, прегърби се, стана по-бял от ленено платно, а очите му се наляха с нездрава жълтина. Не изтрезня три дни подир смъртта на любимата си, и къде нарочно, къде без да ще, падна в придошлата река, която още бучеше наляла се с кална вода и трупът му отплава по същия път, по който бяха изчезнали кокошките на баба Мара няколко дни по-рано. Така Деница остана на грижите на баба Елена — сурова, но справедлива жена, чието съзнание бе омешано, къде от проклятието на възрастта, къде от вроденото й нежелание да общува с хората, които не разбираха от магия.
Като се боеше да оставя пеленачето само, знахарката на селото често го взимаше със себе си, кога ходеше да лекува, да гадае, да бабува и разваля лоша магия. Бързо отбеляза, че нещата ставаха някак по-лесно, когато детето беше с нея. Току някое теле се изправяше на крака по-бързо, току някой мехлем или билка хващаше дикиш по-лесно. Усещаше, че това дете има голяма дарба. А Деница израсна саможива и буйна. В кръвта й се просмука млякото от планинските кози, с което бе закърмена, свежият балкански въздух и живата вода, която извираше обилно на не едно и две места в долчинката. Въпреки това тя беше затворена в себе си, отбягваше да говори с хората и предпочиташе присъствието на домашни и диви животни. Слуховете в селото казваха, че тя по-лесно говорела езика на всякакви твари, но не и този на хората. Момичето често докосваше ранено зайче или врабче със счупено крило и в тоз миг зайчето изскачаше игриво от нейните ръце, а врабчето политаше високо и смело.
„Същата е като баба си“ — шушнеха хората и обръщаха нервно глава. По онуй време врачуването и знахарството, макар да бяха признати, нямаха добро име сред народа и малцина викаха веща жена у дома си без нужда. Елена беше мъдра и знаеше кога наистина трябва нейната помощ и кога е безсилна да направи нещо.
Беше честна спрямо хората и те, въпреки че понякога се страхуваха от непознатите сили, които обладаваха тази стара жена, я уважаваха и се отнасяха с почит.
„Няма цяр, който да спира смъртта, чадо, четиридесет болести лекувам с билки, но дупката, отде излита душата и сам Бог не може запуши“ — често казваше тя, или пък отказваше любовна отвара, защото не било работа на човека да се меси в тия неща.
Като поотрасна малко Деница започна да изчезва в гората и се губеше там по цял ден, докато си играеше сама, без никой да се грижи за нея. Плуваше в планинските вирове, катереше се по най-високите дървета, от където гледаше за всякакви животни, след което се спущаше като Хала през гората, за да подири присъствието им. В селото влизаше рядко, най-често по молба на баба си, за да свърши някоя нейна работа, та да й помогне на тия години. Разнасяше билки или участваше в брането и сушенето им, научи се да разпознава ядливите, отровните и магическите гъби, лесно различаваше синьо буреносче от таласъмска торбичка, а работата й идваше отръки. С годините се научи, сякаш е детска игра да вижда добрата и лошата светлина, която идва от хората, да тълкува нишките на съдбата и да прави магически движения. Беше вече на 5–6 години, когато тепърва започна да навързва изречения, та да изкаже своята мисъл и то не заради туй, че й липсваше природна интелигентност, а защото не виждаше смисъл да общува с хората по този начин. Промяната в нея се дължеше не на възрастта й, а на това, че намери сродна душа в игрите. Запозна се с едно момче, което живееше през две къщи от колибата на баба Елена, намираща се в самия край на селото. Беше малко по-голямо от нея, опърничаво и лудо, та двамата цял ден бягаха по гората и нагазваха в реката, преструваха се, че се бият с пръчки и неуспешно опитваха да ловят раци. Горан, както се зовеше момчето, бе там с нея и когато тя получи първия си пристъп. Падна като покосена насред поляната, сгърчи се, разтрепера се в тежки стонове, после се изпъна и остана да лежи в несвяст с часове, докато Горан не доведе баба Елена, която я отнесе в къщи.