Събуди се, но не знаеше нито къде е, нито колко време лежи потънал в безпаметие. Опита се да се протегне, когато остра болка в крака попълни празнините в спомените му — ловът; падането от коня и тази чудна девойка излязла сякаш от легендите на дойката му за самодивите и русалките. Огледа се и бялото видение се настани наместо чернотата, която го бе обгръщала до тоз момент. Колибата бе малка и той лежеше на единственото легло, а до огнището танцуваше девойката от сънищата му. Тя го усети, че вече е буден и с властен поглед му подаде едно канче:
— Изпий това.
Радомир изпи отварата, без да мисли и отново бе прегърнат от ослепителния и лекуващ сън. Не помнеше на колко пъти се пробужда, но и на сън и наяве все беше заедно с вълшебното момиче.
Появата на непознатия момък не причини на Деница неудобства; тя бе свикнала да спи навън, а летните дни позволяваха да стои на открито, ето защо тя приюти младия болярин и го остави в ложето си дорде се оправи от тежките наранявания, а конят, който се бе загубил някъде след битката сега сякаш надушил господаря си се бе завърнал и доволно хрупаше трева пред колибата.
Грижеше се за него все едно беше ранено зайче или птиче, но неусетно някаква приятна топлина започна да се разлива по тялото й, колчем се завъртеше в колибата си. Дали му вареше отвара за сила или просто му сменяше превръзките, ръцете и започваха да потреперват, а краката й омекваха. Радомир от своя страна също бе попаднал в плен на чародейката. Дали, защото спаси живота му в онзи момент, или защото младото и гъвкаво тяло излъчваше толкова воля и енергия, това не знаеше, но с всеки изминал ден допирът им избухваше в нещо, което само те виждаха.
А дружината още дълго се лута, търсейки своя изгубен водач, обиколи поляни и храсталаци, пресече потока на няколко пъти, преброди урвите, но единственото, на което се натъкна, бяха вековни дървета и горски твари, ни следа от човек, а колибата остана напълно неоткриваема, къде заради добре избраното място, къде заради защитната магия, която я покриваше. Най-накрая изморени от усилията Борислав и Тидеон, които имаха братска кръв, предложиха на останалите, да се връщат към селото, да потърсят помощ, пък и да не замръкват в гората. Заедно с братята яздеха още Климент, Спиридон и Гавраил, вси от болярската крепост на Радомир, а те с радост се съгласиха, защото сметнаха решението за разумно. Така петте човека пренощуваха в селото, хортувайки си със селяните, ядоха печено месо и пиха от виното на бай Стоян, та като се наспаха добре на идния ден, заедно с няколко старци отидоха отново в гората да търсят Радомир. Но все бе всуе. Колибата остана напълно защитена от Деница, в която зараждащото се чувство на любов удесеторяваше силата й.
Върнаха се в селото, където отново бяха наобиколени от селските люде, които продължаваха да им се радват и любопитстват покрай тях, защото присъствието на чужди хора бе нещо тъй рядко за тях — така се сдружиха още със знатните момци, които останаха при тях примамени от вкусната храна, хубавото вино и няколко селски девойки. Но Радомир се притесняваше и знаеше, че трябва да ги намери при първа възможност и да им извести, че е жив и здрав, защото новината за неговата кончина или дори изчезване, можеше да създаде много проблеми в крепостта, тъй като нямаше пряк, жив наследник на този знатен болярски род. Та затова бе тъй зарадван, когато се случи истинско чудо и уж пречупеният му крак зарасна напълно здрав само за няколко дни, но сърце не му даваше да се раздели с Деница, защото тъй се казваше тази красива и чудодейна жена, както той сам бе научил от прелестните й устни. И преди да тръгне, в прегръдката на утрото, двамата млади се обрекоха да се видят отново без значение какво им коства това.
От недрата на гората долетя екот на конски копита, който се понесе по реката и засрещна Борислав, който пръв видя своят прежде изгубен водач и се втурна да го срещне. Мълвата понесена от вятъра бързо обиколи селото — Радомир е жив и е сразил чудовището! Приветстван сякаш бе митичен юнак, момъкът не обърна много внимание на хорската жажда за храбреци и героични победи, а вътрешно бе раздвоен какво да върши от тук насетне, та остана още няколко дни. Истината каза единствено на дружината си, които бяха подочули нещо за селската вещица и като че ли познаваха своя приятел, та някои от тях вече се досещаха. На тях взе да им омръзва в това село, та настояваха да заминат към калето час по-скоро, като му напомняха, че има важни дела за вършене, но Радомир така или иначе вече бе взел решение да замине, макар и твърдо решен да се върне.