Деница усети как силна топлина обгръща тялото й, което се сви в пашкул, но не помнеше нищо от времето, което последва. Баба й, която вече започваше да усеща, че годините неумолимо я събарят, прие всичко като знак и започна да обучава момичето на цялото знание, което притежаваше. Незнайно как из селото се разчу за случката и докато обиколи от врата на врата и от уста на уста, стана дваж и триж по-страшна и зловеща. Хората, които и без друго не общуваха много с момичето съвсем изглупяха и започнаха да отвръщат глава, или пък я гледаха странно, мигар самия дявол виждаха, а не малко и красиво дете. Дори на Горан забраниха да играе с нея, макар той да врещя, да крещя и трижди да бяга от къщи, защото не искаше да се примири. На Деница самотата не дотягаше твърде много, а понякога дори й помагаше да слуша думите на баба си.
„Каквото повикало, такова се обадило“ — казваше знахарката, защото не обичаше да говори за добро и зло, а за справедливостта отнасяща се за деянията на всички създания. Някъде по туй време в селото влезнаха вълци. Не бяха твърде многобройни, но като че бяха освирепели от бяс или някоя друга прокълната чума. Заобиколиха знахарската колиба, след което нападаха и отвличаха разни животни, рушаха, хапеха, вандалстваха и убиваха, от където им минеше пътя. Цяла нощ пяха своите вълчи песни, надушвайки миризмата на кръв, сякаш бяха гладни, но не посегнаха на човек или малко дете. На следния ден селяните не спряха да говорят, за това, което са видели изтръпналите им очи, чули изплашените им уши и помирисали настръхналите им носове. Години по-късно, още живите дядо Дончо и баба Мара щяха да разправят на тези, които бяха твърде малки, за да помнят тази невероятна нощ за стоглавата глутница, която отвличала деца, рушала къщи и изяждала старци, докато тичала носена от ужасяващ ураган.
„Бяха същински демони във вълча кожа“ — щеше да разказва дядо Дончо — „а водач им беше зъл Змей Горянин“ — и щеше да поклаща доволно глава. Но в същата тази нощ — в нощта, когато вълците буйстваха подобно отприщен бент в селото, Деница спеше спокойно и сънуваше сън, който идваше при нея не за пръв път, но нивга толкоз живо и ярко.
Полети, пеперудке. Хайде, разтвори криле. Пърхай, пърхай.
Този път каза на баба си за съня.
— Донеси вода от кладенеца и посрещни козите преди свечеряване. После ще говорим с чаша топло мляко в ръка — вещата жена помаха, сякаш отпращаше детето за малко, та да остане насаме и да премисли чутото.
Деница донесе вода с менците, по пътя мерна сърна, нахрани кучето, посрещна козите и залости яхъра. Колибата упояваше с аромата на борови дърва, пукащи в огнището и с топлината на варящото се там мляко с горски мед. Долавяше се уханието на билки, гъби, сушени плодове и кози кожи. Години по-късно, когато Деница си спомняше своето детство в нея винаги изникваше подобна смесица от миризми и аромати, като че ли бе пак там, на това вълшебно място от спомените си.
— Ти знаеше, че сънуваш, нали?
Детето само поклати глава в знак на съгласие.
— Древните го наричат буден сън. Това е хубава дарба — тази вечер баба Елена за първи път говори за древните, тези, които живели по тия земи още преди нахлуването на славени и българи.
Разказа й за разходките, които душата прави нощем и затова как да бъдат насочвани, за да узнае сънуващият разни неща, които се случват далече или близко от тук. Но тази вечер Деница не сънува нищо, защото така и не заспа от превъзбуда. Тя разбра почти всичко от дългите и малко объркани слова на баба си, макар да ги възприе по свой си, различен, детски начин. Колелото на кръговрата извъртя цял един сезон преди момичето отново да познае, че сънува, след което успехите й зачестиха, като вещо следваше стъпките начертани от баба й. Започна заедно със сънуването да учи и гадаене, лечителство, премахване на зли уроки и спиране въздействието на лоши очи над децата, жените и животните. Това бяха годините, когато най-много се сприятели с баба си. Ако не беше навън заради грижите за козите, пчелите, растенията или играта с кучето, Деница беше в колибата и се обучаваше. Вечер, преди да заспи, играеха с баба си дака-джум, като в началото неизбежно губеше, но с времето се научи да мисли чрез правилата на играта и стана по-добра от старата знахарка. Имаше чувството, че когато се унася в сън, умната част от главата й, както тя самата я наричаше, оставаше будна и това й помагаше да знае, че сънува. Въпреки че несъмнено имаше напредък, това понякога й докарваше видения от зърна — пулове, които се местеха пред очите й в сложни ходове. Сънуваше много, цветни и различни, често будни сънища, защото Деница бе все още дете, което въпреки че разбираше света на възрастните не го приемаше за свой. Научи се да се отпуска, без да мисли за нищо, за да може да гадае правилно; запамети всички растения, включително магическите, които лекуваха духа, а не тялото; разбираше как да излъчва добра светлина към хора и животни, за да отпъжда зли уроки и лоши очи. Осъзна, донякъде с помощта на баба си, донякъде сама, че бялата и черната магия бяха едни и същи, но използвани с различно намерение. И въпреки всичко това си остана дете. В отражението й в планински потоци се четеше свобода, когато беше с козите — бягаше, когато бе с пчелите — жужеше с тях, поливаше ли растенията и гъбите — пееше им, а кучето играеше с нея и със сянката си в пролетните вечери. В една такава разцъфнала вечер, когато доеше козите, се запозна с Лиляна, девойка няколко години по-голяма от нея, добра по душа и сърце, та двете обикнаха да говорят заедно. Тя бе дошла в къщата да потърси помощта на баба Елена за нещо, което така и не бе казано на Деница, защото знахарката сметна, че възрастта и е още неподходяща, за да го узнае. Още същата есен обаче, седнали полузарити в есенната шума, Лиляна й разказа за кръвта между краката си, която открила една сутрин. Тя не искаше да уплаши Деница, но след туй, детето често мислеше за думите й, защото инстинктивно усети, че има нещо, което трябва да знае. На няколко пъти имаше кошмари, в които, въпреки практиката си не можа да се осъзнае, че сънува и да ги възпре, защото изглеждаха напълно реални и лишени от странността на обикновените сънища.