Валеше. Вече от няколко часа навън валеше ситен и спокоен дъжд, който малко по малко напояваше и лекуваше всичко. Полуизсъхналото поточе живна и се посъбуди игриво. Растенията вдигнаха глави нагоре, за да благодарят на небето, че е чуло молитвите им и се е смилило над тях. Капките пропадаха в изсъхналите пукнатини, за да ги напълнят и да оплодят почвата с нова сила за живот; посипваха възкръсналата Лиляна, която търсеше пътя изгубена; падаха върху хора и животни, наизлезли да видят чудото и ги изцеляваха. Майката на момичето се вдигна отново на крака, сякаш водата отми болестта от нея и прие проклятието върху си.
Деница разтвори криле и небето полетя покрай нея. Две тънки пипалца трептяха на челото й, усещайки скупчените облаци — бели и пухкави, сиви и перести, черни и навъсени, някак мрачни. Тя се заигра с тях и те отвърнаха на нежните и закачки. Подреждаше ги в купчинка според цвета им, подскачаше в тях, люлееше се и се премяташе в нежните им прегръдки. Те пък я обвиваха с небесна обич и я милваха, а когато тръгна я последваха. Запърха с крилца и се понесе на запад, над планините и горите, та накрая спря право над нейното селце. И уж бе сън, а не бе.
II.
Беше неизбежно: с неумолимостта на времето Деница порастваше и съзряваше. Три години след есента, когато Лиляна за първи път я накара да се замисли и предизвика кошмари в сънищата й, в една друга есен, странно подобна на първата, баба Елена премисли и реши, че най-после е време. Самата тя се боеше от този разговор, защото млада не беше случила на мъж, а с годините така и не победи своята неприязън към тях.
Мъжът и беше злобен и страхлив човечец, който живееше от жизнеността на младата си съпруга, и след като се задомиха, знахарката забеляза, че уменията й отслабнаха. Когато бяха заедно в леглото, тя нивга не изпита отново първоначалната страст, която я беше обзела и замъглила съзнанието й. Въпреки това тя понесе своята съдба достойно. Като веща жена знаеше, че тя има своя скрит от нея, но ясен смисъл.
Лекият повей на вятъра едва докосна изтръпналите клони, но за тях туй бе достатъчно да се отръскат от още няколко листа. Дядо Кольо се задаваше в далечината, връщайки козите и ехото посрещаше звънците. Деница и Лиляна бяха приседнали до поточето в неволно мълчание, не мислеха за нищо и рееха поглед по пъстрите листа, които плаваха пред очите им, водени от магическата ръка на водата.
— Деница! — гласът на знахарката я повика — Деница, вечерята!
Тя се сепна за момент и после изскокна от долчинката, тичайки към колибата. На малката и ниска чамова масичка, която беше килната по странен начин, бе сложено яденето: заешко с диви гъби и лук. Девойката си изми ръцете преди ядене, така, както баба й винаги я бе учила и седна на трикракото столче близко до земята.
Започнаха да се хранят в мълчание. Баба Елена се чудеше как да започне разговора, който вече не търпеше отлагане. Преглътнаха още няколко хапки, но ароматната заешка яхния не им се услаждаше. Незапочналият разговор тегнеше над главите им.
— Щерко, — започна баба Елена с несигурен глас. — вече не си малкото момиче, което беше. Навлизаш в моминството си и има някои неща, които трябва да ти кажа.
Деница се сви на стола, припомняйки си словата на Лиляна от преди три лета и потрепера, но изрече твърдо:
— Кажи бабо, щом трябва да го зная и е настъпило времето…
Мълчанието затрептя и се удължи. Огънят подхвърли няколко искри нагоре, а уханията на сушените билки се заслушаха в тишината. След този безмълвен миг, проточил се цяла вечност баба Елена продължи:
— С твоето девичество иде едно проклятие, що тегне над всички жени. На всяка кръгла луна кръв ще се стича измежду краката ти и тез дни ти ще си нечиста. Недей бра билки и хляб недей замесва тогаз. — устните на баба Елена потрепваха, шепнейки думите, очите й следяха гонитбата на невидими сенки по тавана, набръчканите й старчески ръце се бяха вкопчили в ръба на масата и силно я стискаха без самите те да го съзнават. Деница слушаше омагьосана от тежките слова — Не прави ни магии, нито разваляй проклятия, защото силата ти слаба ще е тез дни и повече вреда ще донесеш, нежели полза.
— Бабо — опита се да попита нещо уплашената девойка, но знахарката не я чу и продължи монотонно да бае:
— Три дена и три нощи ще продължи това зло и ти ще си безпомощна като новородено. Не ползвай силата да влизаш в сънища магически, защото страшни твари чакат там. Но — шепотът на баба й рязко премина във вик — и по-голямо зло от това има. Не позволявай никому да ти отнеме моминството и веке твое да си бъде. Защото в него крие се и твоята сила. А твоята мощ безмерна е, ти седма щерка си на седем вещи люде.