Деница я погледна ококорено. Знаеше, че майка и също е обладавала силата, но това, че и предците и са били посветени чуваше за пръв път. В тоз миг баба й, като че осъзна къде се намира, очите й прогледнаха пак нормално, лицето и се поуспокои, та продължи с по-равен глас.
— И когато дойде това време помни — в дните, когато си нечиста носи три ризи ленени и ги подшивай отдолу. Първата да задържа кръвта, втората — нейната сила, а третата духа й да спира. Та подир трите дни кога изпереш ризите и кажеш трите молитви отново да придобиеш туй, що по право си имаш.
След този разговор страх скова сърцето на Деница, така, както тази зима студът обви селото, и мраз задуши всичко, та измръзнаха растения и твари. Валеше сняг на преспи почти всеки ден и погребваше всичко. Но странно, когато един зимен ден се случи така, че кръв изцапа бедрата на Деница, и потече чак до долу, оцветявайки снежнобялото в алено, тя го прие спокойно, защото знаеше, че това е в реда на нещата. Баба й натрупа пресен сняг върху знака оставен от кръвта, и с ръце направи символа за пречистване, за да не сполети лоша участ внучката й. С годините, по време на нечистите дни, както девойката сама ги нарече, лежеше по цял ден, или пък излизаше със стадото, но магически дела не подхващаше, къде от страх, къде от немощ, и макар да познаваше билките, що можеха да спрат кръвта й не ги вареше на отвара.
Тази промяна обаче доведе и до нещо друго. Нивга преди Деница не бе общувала с хората, предпочиташе зова на гората, песента на вятъра и повикът на дивото, но сега една непозната нужда завладя душата и. Момците и девойките, които отиваха към седенките я привличаха с голяма сила. Преди тя дружеше само с Лиляна, но двете ги свързваше до някаква степен благодарността на по-голямата й приятелка, а сега тя се уповаваше на Лиляна като на водач в този нов свят. И така пролетта, когато моминството истински се пробуди в тялото на Деница, тя си намери нови дружки, но все пак не забрави горските познайници и често ги навестяваше.
Баба и хем се радваше на новооткритото й щастие, хем се притесняваше, но неизменно й напомняше да пази своята чест, защото там се крие силата й. Твърдение, толкова вярно, колкото и лъжовно, защото бе половинчата истина, но знахарката нямаше как да знае, че истинската любов не следва такава съдба. Деница бе млада и неопитна, тя се смееше с искрен смях, макар да не разбираше подхвърлените шеги между младите, що се либеха по съборите. Нейното сърце бе свободно от сладката любовна мъка, а сънят и беше детски и спокоен.
Ден подир ден селяните сякаш забравиха прежните си страхове и допускаха Деница все по-близо до себе си. В началото се отдръпваха и я гледаха с боязън, но момичето, което познаваха се бе превърнало в красива девойка. Гърдите и придобиха форма, тялото и наедря, а снагата и се източи. Косата й, която сега вече достигаше кръста, развята от вятъра изглеждаше като буен пожар, на места светла и руса, другаде по-тъмна, като ален пламък. Пееше ясно и чисто, а песни знаеше много. Гласът и се носеше еднакво свободно кога препускаше подир козите и кога се събираше с младите си връстници, а това също омая хората и те отвориха сърцата си за нея.
Наред с това тя поднови старото си познанство с Горан. Тримата — Горан, Лиляна и Деница прекарваха доста време заедно, не само по сборове и седенки, но и кога бяха свободни от къщни работи. Сядаха на някоя полянка, където Горан сваляше ямурлука си, та го постилаше под двете девойки, а сам посядаше я на камък, я на някое пънче и подхващаше игрива мелодия с обикновения си дървен кавал. Той свиреше омайно, а двете девойки го гледаха с блеснали очи и тихичко пригласяха. Не след дълго Деница установи, че по друг начин гледа младия левент, а някаква стихия бушуваше в гърдите й всяка вечер, щом си легнеше, та дълго не можеше да заспи и мислеше за него. А когато най-сетне заспеше, той я чакаше там и тя, макар да имаше опит с живите сънища, не можеше да разбере сън ли е или реалност това, що и се случва.
Не смееше да сподели с баба си за това, а нещо сякаш я дърпаше да не говори и с Лиляна. А истина бе, че Лиляна също обичаше снажния момък, но докато любовта на Деница живееше в неясните копнежи на едно току що разцъфнало моминство, то чувствата на нейната приятелка бяха дълбоки и искрени. Горан от своя страна чувстваше Деница, като по-малка сестра, нежели като любима, докато сърцето му бе отдадено изцяло на Лиляна и той се бе обрекъл на нея. Тримата продължаваха да се виждат често и скоро Деница забеляза начина, по който Горан и Лиляна преплитаха ръцете си уж случайно, скритите погледи изпод босилкови клепки и неявните въздишки що двамата си разменяха.