Деница започна да отбягва приятелите си, но те потънали в любовни трепети, като да не забелязваха липсата й. Черното семе на ревността покълна в душата й. Стана раздразнителна, та дори дръзваше да каже по някоя остра дума на баба си и отново взе да се затваря в себе си. Често сънуваше Горан, понякога и Лиляна, но сънищата и бяха различни — ту виждаше себе си как се прегръща с младия момък и между тях гори буен огън, ту пламтеше в омраза, кога ги виждаше да се целуват с Лиляна. На няколко пъти се пробуждаше с тежки бълнувания за смърт и проклятие, дорде една нощ сякаш някои друг влезна в главата й, та като на сън извърши туй що не биваше.
Гори. Гората се запали. Вековни дървета и пламъци
Беше три дена после пълнолунието. Смаляващият се месец вече беше преполовил своя нощен път и тънка завеса от прозирни облаци го правеха да изглежда още по-призрачен, когато осветяваше чукарите около селото. Баба й беше тръгнала към кошарите да изражда жената на бай Ставри, та щеше да престои там поне още един-два дни.
Деница се събуди с тих вопъл от поредния кошмар и като в полусън започна своята магия. От тавана смъкна връзка черно биле, китка омайниче и два стръка зелен дълготул. Стъкна малък огън, постави билките в опушеното гърне и ги заля с прясна вода. Докато чакаше отварата да заври зареди в унес слова за раздяла. Течността в гърнето кипна и като да се сгъсти, а гъст мътносив дим облада стаята със странна миризма. Деница преля внимателно съдържанието на гърнето в един мех и излезе на пръсти от притихналата колиба. Горе на небето месецът гледаше и невярваше на очите си, ням свидетел на черната магия. Младата чародейка се прокрадна из спящото село и достигна къщата на Горан без никой да я чуе, ни види. Трябваше само да начертае двата древни символи за ’край’ и за ’любов’ на вратата му, и момъкът мигом щеше да разлюби Лиляна. Щом не можеше да е неин, никой нямаше да го има. Деница натопи ръка в меха, но нямаше сили да продължи започнатото дело. В душата й започна борба между нараненото сърце и обучението за веща жена. Обидата започна да отстъпва лека полека на истините наслоени в съзнанието й. Душата и сякаш да излезе от тялото й, та се видя отгоре някак нереално. Бавно, тялото, което допреди малко бе нейно извади тапата на меха и плисна зловонната течност настрана в избуялата коприва. Духът и нахлу отново в нея и тя забърза към колибата си, събра в една кърпа малко дрехи и сушени плодове и разтърсвана от ридания се запиля в горите. Така и никой не чу нищо за нея следните два месеца.
Кога баба й се завърна от кошарите и намери пустата колиба, сърцето и се сви в уплаха, но връзката между нея и внучка й бе толкоз силна, та тя почувства, че Деница е жива. Разщура се из селото, но чуваше неизменния отговор — никой не знае нищо за детето й. В тези дни единствено вярата, че Деница ще се завърне жива и здрава я държеше в света на хората, защото баба Елена крееше, не хапваше нищо и само сегиз-тогиз сръбваше водица. Въпреки че вършеше своите си работи, душата и се рееше далеч от тялото занимаващо се със земните грижи.
Животът в селото продължаваше да тече: хората работеха; младите се задяваха по седенките подир работа, възрастните ги одумваха, както и винаги. Дълго време изчезването на Деница бе на устите им, а дядо Дончо разпалваше огънят на селските приказки като току казваше как посред нощ видял зъл гявол да се спуска от небето и да отвежда Деница в своята пещера; току, след като и този слух позаглъхнеше, казваше как уж самодивите си взели Деница, която била подхвърлено тяхно дете. Хората къде вярваха, къде не, но тези приказки оживяваха скуката, та разпалваха народа и всеки прибавяше по нещо към вече чутото.
А междувременно Деница наистина бе заживяла в една пещера. Още в нощта на своето бягство тя попадна в нея и къде от преживяното вълнение, къде от умората падна на пода, та заспа тежък сън. Пещерата и беше скрита от човешки поглед уж нависоко, но закътана зад избуяли лещаци, където човешки крак не пристъпваше, а рядко и някое диво животинче можеше да се изкачи на това място. Загадка остана за момичето как в онази съдбовна нощ нозете й сами намериха пътя до новото й убежище по чукари и стръмнини.
Всяка сутрин девойчето ставаше и излизаше от пещерата да посрещне слънцето, което я гледаше и й се усмихваше с благ поглед. След това набързо се измиваше в близкото поточе, извиращо в корените на същите тези храсти прикътали пещерата и пръхтейки от студ се прибираше да закуси. Хапваше скромно — сушените плодове, които си бе донесла свършиха скоро, но щедрите дарове на позакъснялото лято засищаха нейния глад. А и нямаше голям апетит. Почти през целия ден седеше кротко в центъра на една поляна и се опитваше да усмири буйното си сърце, така, както се бе научила да се отпуска, без да мисли за нищо, за да може да гадае правилно. Едва след пет седмици има някакъв успех и чак тогаз, за пръв път от много дни насам заспа сън — спокоен и без сънища. Не бе имала дълго време нощ, в която да не мисли за Горан и Лиляна, за любовта си и за недостойната за една вещица черна магия. На следната сутрин слънцето, като да бе още по-ведро, защото и от самата Деница струеше добра светлина.