Тя седна като всеки ден на своя камък в центъра на нешироката полянка и мислите и отплуваха надалеч. Този ден тя за пръв път успя да излезе от тялото си, без да спи и уж не сънуваше, а като да бе в буден сън — носеше се високо над гори и ливади, та дори и над морето, за което толкоз бе слушала, но нивга не бе виждала. Не умееше да направлява новото умение, затова се учуди, когато слезе над селото и извести баба си, че е жива и здрава и скоро ще се завърне. Баба й, надвесена над огнището, бъркаща някаква си нейна отвара трепна, като да разбра какво става и огледа изненадано стаята. Нищо не видя, но на душата и олекна и тя със сигурност разбра, че всичко е наред. Някъде по туй време хората сякаш забравиха, че изобщо е имало такава девойка и спряха да говорят за нея, защото те имат склонността бързо да забравят, а и това, че в обора на дядо Йовчо се роди яре само с три крака, бе къде по-интересно.
Следните дни Деница се учеше как да управлява съзнанието, останало временно без тяло. Така минаха още десетина дни, а напредъкът й беше бърз и неизменен. Последната седмица девойката не хапна ни залък, не пи ни глътка вода. Хранеше се само с въздух и не мръдна от своя камък. Тези дни, като да се сля с цялата природа. Винаги се беше разбирала с божиите твари, но в тази седмица тя разбра мястото на всяко стръкче тревичка, на всяко камъче и шарено бръмбарче на белия свят. И преди знаеше, че нищо не се случва току така, но сега четеше като на длан живата и неживата природа. Чак сега прости напълно на двамата си приятели и разбра силата на тяхната любов, а заедно с това дойде и радостта, че не е успяла да им навреди с черната си магия.
Кога втория месец изпълни снагата си, тя слезе в селото горда с новите си познания и изпълнена с любов към всичко живо и ако прежното й изчезване бе породило множество чудати приказки, то неочакваното й завръщане върна мълвата и я задържа още доста време.
Търкулнаха се няколко години по склона на Времето. Деница растеше, а с нея и силите й. Все по-лесно се отделяше от тялото си и се рееше из простора, къде за забавление, къде за да научи нещо ново и вече на няколко пъти беше привиквала облаците, когато мъчителна жега налегнеше селото, а отварите и магиите приготвяше с лекота и усет. Баба й превиваше гръб под товара на възрастта си, но това беше невидимо за очите. Наглед не беше се изменила последните двайсет години, но чувстваше как краят й неумолимо наближава. Старата знахарка вече бе предала всичките си познания на Деница и очакваше последния си час със спокойствие, подкрепено от житейската й мъдрост.
Наближаваше Еньовден и селото тръпнеше в трескаво очакване. Този ден се почиташе от незапомнени времена като ден на Слънцето. Нему се кланяха и него молеха за светлина и живот. Деница знаеше истинския смисъл на този празник, та още предния ден потегли към незнайни гори. Пренощува там, посрещна изгрева и от самодивската поляна набра по китка от всички билки. Тръгна да се връща с песен на уста, но по пътя нещо се скъса в нея. Усети остра болка в сърцето и на мига разбра защо я боли толкова много. Хукна с викове надолу по склона към селото и кога след два часа лудо препускане достигна пред тяхната бедна колиба, завари гледка, която не я изненада. Няколко възрастни жени се бяха събрали и оплакваха баба Елена.
Влезе в колибата и затръшна вратата зад себе си, захлипа, та се разтресе в бурен плач. Тук всяко едно детайлче беше спомен за единствения човек, който обичаше истински. Несъзнаваща какво върши, тя счупи дъската за дака-джум и разпиля грижливо събираните пулове-зърна по земята. Като потънала в луд танц тя се въртеше из стаята и събаряше, рушеше, крещеше. А тъмни облаци, черни и грозни, забулиха целия небосвод и скриха Слънцето на връх Еньовден. И като че ли не спряха да идват, дорде плътна завеса не покри всичко в нощен мрак, макар че бе посред бял ден. И въпреки, че полазиха един върху друг, надвесиха се, почти достигайки земята, облаците не отрониха ни капка дъжд. След това немощ облада тялото на Деница. Просна се на леглото и сънят я успокои с нежна обич и тя потъна дълбоко, дълбоко в него, докато навън бавно започна да проблясва отново слънчевото сияние. Сънят й продължи и вечерта, но колкото и чудно да бе, тя не сънува баба си, а някакви безформени и неясни сенки, които след това не успя да си припомни.