Само след два дни подири място, където да си стори колиба и не след дълго откри подходящата полянка — малка и закътана; скрита сред огромни буки и престарели ясени; навред растяха билки и дъхави треви, а точно в центъра и се издигаше гигантски дъб, като да бе центъра на света. Деница прегърна зеленото дърво, поговориха си двамата за отдавна отминали лета и поиска разрешение момичето колиба да си стори. Дъбът благосклонно даде съгласието си и на това място младата жена направи своето убежище от зимните студове, летните жеги и человеците. Вещата жена не работеше сама; малкият народ и помагаше според силите си — птиците долитаха с дребни клончета, кал и слама в клюновете си, катеричките и зайчетата носеха мъх и съчки, а една престаряла мечка мъкнеше цели дънери.
Добре, че никой от селото не видя това, а то и без друго се носеха различни слухове за девойката. Построи Деница колиба насред гората и заживя в нея далеч от мирската суета — по цели часове потъваше в спокойно съзерцание на околния свят, излизаше от тялото си да си поиграе с облаците и да ги насочи към безводните земи, или пък скиташе из недокоснатите от човешки крак горски дебри, намирайки нови билки, които й разказваха за какви болести ги е пратил Бог на земята, а тя само с поглед вземаше силата им и лечителските й способности се умножаваха многократно.
Още няколко усмихнати лета се родиха от тъжните зими, а долу в ниското нищо ново не се случваше. Горан и Лиляна се ожениха, година по-късно тя доби изпърво момиче, а на следващата година и момче. Наследницата на баба Елена бе почти забравена, а то така и нямаше нужда от нея. След последната й магия беди се не спираха сред китното селце; жените раждаха леко и без болка, животните и лозята не боледуваха, а сушата жареше лятото само в страшните разкази на дядо Дончо. Бяха потънали в благодат селяните, но чудно, в тези урожайни години те не забравяха ни бедните, ни хромите, ни старите люде…
Така си течеше животът; добре, та и още по-добре, но както казват мъдрите стареи — „Много хубаво, не е на хубаво“ — сякаш знаеха какво ще се случи. А случи се това, че виното на кръчмаря бай Стоян, макар и много хубаво донесе нещастия на селото, та и на цялата околия.
Някъде по това време ново събитие даде храна за страховете на хората и изпълни кръчмите с народ обсъждащ ужасното бедствие. В околността се беше появил глиган, който опустошаваше земите, а нощес дори беше влязъл в селото и разровил градината на баба Магда. Дядо Дончо твърдеше, че това не е животно, а я демон, я някой упир, вселил се в животинска кожа. Група боляри тръгнали на лов по тия земи също бяха научили за този звяр от околните села и макар да изоставаха малко, неотлъчно го следваха водени от своя боен сокол. Така замръкнаха в селото. Водач им бе Радомир, черноок и чернокос, снажен момък, който слезе от коня и заразпитва за подробности, но дружината му така и не остана да нощува там, а стъкми лагер извън пределите на хорските къщи. Когато на сутринта продължиха по следите на глигана, Деница, която още вечерта бе усетила присъствието им ги следваше невидима и нечута, по незнайни горски пътеки, които я отвеждаха там, където искаше по-бързо и от галопиращите копита на конете. А гонитбата беше безмилостна. Радомир се понесе като вихър след кучето си, но другарите му един по един изоставаха забавени от вековните дървета, които се изпречваха на пътя им. Едва смогвайки да догонва вярното си животно, което надушило следата, летеше опиянено от възбуда, той излезе на широка поляна, и се озова лице в лице с глигана. Не глиган, а цяла планина! Червената ярост в очите му подсказваше, че повече няма да бяга и сега е решен да срещне своя преследвач. Радомир смуши коня си и препусна право към него, като вдигна копието си високо и замахна с оръжието, когато глиганът рипна във въздуха, навири бивни и сплаши коня, който повали своя ездач. Падайки, боляринът все пак запрати своето копие и уцели четинестото тяло на звяра, който полудя от таз рана и хукна да бяга вдън гори тилилейски, та никой повече не чу нищо за него. Но падането бе взело своя тежък дан, защото Радомир пречупи своя ляв крак и скоро люти болки щяха да пронижат нараненото място, докато дружината бе останала незнайно къде, загубена в горските дебри. Последното нещо, което видяха очите на Радомир бе тази дива-самодива, която го замъкна нанейде, а след това черна пелена легна връз него и го запокити в небитието.