— Спри.
Гарет отстъпва крачка и ми дава място да дишам. Гледа ме и чака.
— Искаш да започнем отначало — казвам, като едва си поемам дъх, — опитай утре на вечерята. Сещаш се как, нали — да седнем на масата, да се видим с приятели… Така, както се опознават нормалните хора.
— Утре? — смръщва вежди той. — Какво ще кажеш за днес?
— Днес ти си отиваш, защото аз имам нужда от време да помисля.
Пуска разочарована въздишка и слага ръце на кръста си.
Когато повдигам вежди, той проклина под нос и се запътва към вратата.
— Знаеш много добре, че не сме нормални хора.
Присвивам очи. Творческите умове понякога са прекалено интуитивни и това не им се отразява добре.
— Може и да е вярно, но опитай поне веднъж да си нормален, Фрост. Току-виж ти хареса.
— Харесвам теб — мърмори той, докато се обръща, за да излезе. — Това е единствената причина, поради която си тръгвам.
— Ако те хванат, вината си е само твоя — прошепвам на себе си, докато вървя на пръсти по верандата на Гарет, стиснала внимателно кошницата в ръце. Показалецът ми увисва на звънеца, пулсът ми скача.
Работата е там, че е сам мъж в нова къща. Има голям шанс повечето от нещата му все още да са в кашони и да не е открил къде е бакалията.
Поне това си казах, когато отворих приложението за пазаруване на таблета и поръчах голяма бутилка „Сан Пелегрино“, сирене „Бийчърс Флагшип“, червени ябълки и домашни крекери. Подредих нещата в подплатена с лен кошница, която би могъл да използва повторно, като добавих нормален нож и две високи изящни стъклени чаши. Сложих и списък на близките магазини за хранителни стоки, дрогерии, бензиностанции и кафенета.
Поех дълбоко дъх и натиснах звънеца. След което с всички сили побягнах към къщи.
— Изненадваш ме, доктор Ренсъм. Наистина ме изненадваш. — Роксан спира да кълца пресния босилек и ме поглежда. Отново. — В един момент тържествено се кълнеш, че се отказваш от мъжете. В следващия някакъв разрошен самец отваря вратата ти.
— Разрошен самец? Слушаш прекалено много романтични аудиокниги. — Погледът ми се стрелва към часовника на микровълновата за милионен път. С всеки изминал миг стомахът ми се свива все повече.
Смехът й озарява стаята.
— Вината е твоя. Ти ме запали по аудиокнигите.
— Да, благодаря ти за това, Тийгън — провиква се Майк през отворения френски прозорец. Той е навън във вътрешния двор и се грижи за дървата, горящи в пещта им за пици. — Едно време слушахме музика. Сега слушаме актьори, които си преправят гласа, за да представят противоположния пол. Защо просто не четат книгата като нормални хора?
— Разбирам те. Но някои са по-добри от други — казвам с виновна усмивка. — След време се свиква.
Едно време и аз слушах музика. Сега новият ми навик са онлайн радиостанциите, подкастовете и аудиокнигите.
Предимно криминалета. И истории с нещастен край, които са по-реалистични.
Наблюдавам Майк за минутка. Въпреки че е няколко сантиметра по-нисък от Роксан, той пак е с няколко сантиметра по-висок от мен. Има впечатляваща изключително бяла коса и изтънчено лице, което често светва в момчешка усмивка. И освен че прави най-вкусната пица, която съм опитвала в живота си, той е присаден тук нюйоркчанин, така че с чиста съвест твърдя, че сърцето му е огромно като това на жена му.
— Значи той просто се показа на вратата ти? — притиска ме Рокси.
Обръщам се отново към нея и въздъхвам. Тя е с широки златни халки на ушите и червен колан „Гучи“ върху бели дънки и бяла блузка без ръкави. Както обикновено, изглежда по-елегантна с дънки, отколкото аз някога съм изглеждала на червения килим.
— Не може ли да говорим за нещо друго — питам я.
— Защо? Гарет изглеждаше поразително секси, когато отвори вратата.
В гласа й има въпрос и аз поклащам глава.
— Не? — усъмнява се тя, леко смръщила вежди. — Моля те, не ми казвай, че аз прецаках всичко.
— В никакъв случай. Беше идеалният момент да се появиш. Благодаря ти, че ме спаси. — Спасение, което оценявам все повече с всяка изминала минута.
— Тийгън? — Тя оставя ножа.
— Какво? Не ме гледай така. Наистина ли очакваш да правя секс с човек, когото сме срещнали само преди два часа?
— Че защо не? Голяма жена си. — Тя избърсва ръцете си в кърпа и подпира хълбок на кухненския остров. — Ако успява да пали двигателя ти, защо да не направиш едно кръгче?
— Първо ще трябва да се докаже — казвам нервно. — И вече е ясно, че няма да дойде.
Роксан най-после поглежда към часовника на микровълновата. Седем и петнайсет е. После се обръща към мен, искрено изненадана.