— Когато се съгласи без възражения, реших, че си приключил с мен — намръщва се тя.
Рокси гледа ту мен, ту Тийгън. Изглежда едновременно притеснена и смаяна, но мен не ме е грижа, че става свидетел на този така закъснял разговор. Самото й присъствие е подкрепа за Тийгън.
— Карахме се прекалено много — казвам и си спомням онези мрачни, болезнени времена. — Мислех, че след като не си щастлива, ще е най-добре да те оставя да си тръгнеш. Едва след като събрах мислите си, осъзнах, че правилното решение е било просто да положа повече усилия.
Тийгън ме гледа втренчено в продължение на една дълга минута.
— Аз ще тръгвам — казва Рокси и става. — С Майк много ще се радваме, ако ни дойдете на гости за вечеря утре. Заръча да ви предам, че прекалено отдавна не е правил пица.
— Супер! — отвръщам. Тя тръгва към мивката, но аз вземам чашата от ръката й. — Аз ще я измия.
Тя обхваща лицето ми с длани и ме целува по бузата.
— Обадете се, ако имате нужда от нещо!
С Тийгън гледаме след нея, докато излиза. После аз отивам до мивката, измивам чашата и я оставям на сушил ника. Подскачам от изненада, когато Тийгън ме прегръща през кръста, но после се отпускам в обятията й. Тя се обляга на гърба ми. Слагам ръце върху нейните.
— Какво следва сега? — шепне тя. Топлият й нежен дъх гали кожата ми.
— Хмм… Вечеря?
Тя ме пуска и аз се обръщам с лице към нея. Виждам толкова много от сина ни в чертите й, в жестовете, в смеха й. През последните няколко седмици осъзнах, че той още е с нас по един или друг начин.
— Аз ще сготвя — предлага тя.
Усещам, че и последните следи от напрежение в мен се отцеждат.
— Така ли?
— Ще направя спагети. Винаги си харесвал спагетите ми.
— Така е, нямам търпение да ги опитам отново.
Думите са твърде слаби, за да предадат нетърпението ми. Да имам възможност да преживея нещо от миналото, било то и толкова просто като любимо ястие, което тя приготвяше за семейството ни, е нещо, за което жадувах толкова дълго, че се превърна в болезнена празнина вътре в мен.
Ръцете й леко се плъзгат нагоре-надолу по моите.
Тийгън оглежда изображенията, които ги покриват.
— Това сигурно е боляло — отбелязва тя.
— Първоначално това беше целта.
Вдига поглед към мен.
— Мисля, че татуировките ти са много секси.
— Радвам се да го чуя — отвръщам. По тялото ми се разлива топлина, която можеше да се конкурира с тази на скоча.
— Означават ли нещо?
Кимвам.
— Лабиринти са. Единият започва и свършва при сърцето ми, другият започва и свършва при китката ми, където се усеща пулсът.
Очите й се разширяват, погледът й следва извивките и ъглите на изображенията.
— Дейвид беше жизнената ми енергия — обяснявам аз. — Ти си сърцето ми. Каквито завои и преврати да направи животът, всичко започва и свършва с нас двамата.
В очите й блесват сълзи, но не потичат.
— Ще ги проследя и двата — казва тя с дрезгав от вълнение глас. Хваща ръката ми за опора и се повдига на пръсти, за да ме целуне.
— Може да отнеме известно време — посочвам. — Вероятно години.
— Никъде няма да ходя.
Тийгън отпуска глава на гърдите ми.
— Обичам те — казвам.
И пак — думите са твърде семпли, за да опишат силата на емоцията, която изпитвам.
— Аз те обичам повече — отвръща тя.
— Това напълно ме устройва — шегувам се.
Облягам се на мивката, придърпвам Тийгън между краката си и я притискам към себе си. Ще я държа близо до себе си до последния си дъх.
— Стъпка по стъпка, нали? — казва тя тихо.
— Да, докторке. Ще го направим точно така — стъпка по стъпка.