Той се обърна към Лудия Пиеро, екстрадиран от Испания:
— Каква професия сте упражнявали на свобода?
— Бях тореадор, господин директоре.
Вбесен от отговора, директорът изкрещя:
— Разкарайте го светкавично!
Преди да мигнем, тореадорът беше свален на земята от четирима или петима копои, които бързо го отнесоха. Чухме го да вика:
— Хвърляте се пет срещу един, мръсни копелета, а отгоре на това с палки!
Веднага след това изстена като смъртно ранено животно и после настъпи тишина. Чуваше се само как влачат нещо по циментовия под. Ако и след това изпълнение не бяхме разбрали какво е имал предвид директорът, значи никога нямаше да го разберем. Дега беше до мен. Той помръдна един пръст, само един, и докосна панталона ми. Разбрах го: „Дръж се добре, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана.“ Десет минути по-късно всички ние се озовахме в килиите си в дисципа на затвора, с изключение на Лудия Пиеро, когото бяха завлекли в някоя мръсна дупка на подземието.
За късмет двамата с Дега ни настаниха в съседни килии. Преди това ни представиха на един червенокос едноок звяр, грамаден около метър и деветдесет, че и повече, който държеше съвсем нова волска жила в ръка. Това беше отговорникът на дисципа — затворник като нас, когото тук използваха за палач. Всяваше ужас сред събратята си, но беше ценен помощник за надзирателите, защото чрез него те можеха да ни пребиват с тояга или с бич, без да се изморяват лично. А ако някой загинеше вследствие на боя, не носеха отговорност пред началството.
По-късно, по време на кратък престой в лазарета, научих историята на този звяр в човешки образ. И трябваше да сваля шапка на директора на затвора, задето толкова добре беше подбрал палача си. Въпросният тип бил каменар по професия. Живеел в малко градче във Фландрия, където един хубав ден решил да се самоубие, като при това премахне и жена си. За целта използвал голям сноп динамитни пръчки. Легнал си една вечер в спалнята, която се намирала на втория етаж в шестетажен блок. Жена му спяла. Той си запалил цигара и с нея подпалил фитила на снопчето с динамит, което държал в лявата ръка между главата на жена си и своята глава.
Страхотна експлозия! В резултат жена му станала на кайма и трябвало да я събират с лъжичка. Част от къщата се срутила, като под развалините загинали три деца и една седемдесетгодишна старица. Останалите обитатели също били по-тежко или по-леко ранени. Що се отнася до въпросния Трибуйар, той загубил част от лявата си ръка, от която му останал само малкият пръст и половината от палеца, и окото и ухото от лявата си страна. На главата си имал рана, достатъчно сериозна, за да се нуждае от трепанация. След като го осъдили, станал отговорник в дисципа на затвора. Ето този полуидиот разполагаше, както си поиска, с нещастниците, попаднали в неговите владения.
Едно, две, три, четири, пет, кръгом… едно, две, три, четири, пет, кръгом… и отново започна безкрайното крачене между стената и вратата на килията.
Нямахме право да лягаме през деня. В пет сутринта една пронизваща свирка събуждаше всички. Трябваше да станем, да оправим леглата си, да се измием и или да закрачим, или да седнем на седалката, закована за стената. Връх в изтънчеността на наказателната система беше леглото, което през деня трябваше да стои вдигнато срещу стената, така че затворникът да не може да се отпусне в нито един момент и да бъде по-удобен за наблюдаване.
Едно, две, три, четири, пет… четиринадесет часа крачене. За да овладея по-добре механизма на това непрестанно движение, трябваше да се науча да ходя с наведена глава и скръстени зад гърба ръце, нито твърде бързо, нито твърде бавно, да правя еднакво големи крачки и да се обръщам автоматично — в единия край наляво, а в другия — надясно.
Едно, две, три, четири, пет… Килиите бяха по-светли, отколкото в Консиержери, и човек можеше да дочуе нещичко от външния свят — до мен достигаха не само отделни звуци от дисципа, но понякога и откъм полето. Нощем успявах да доловя свирукането или песните на селяните, които се прибираха у дома доволни, че са обърнали някоя и друга чашка ябълково вино.
На Коледа дори получих подарък. През един процеп в дървения капак на прозореца успях да зърна побелялото от сняг поле и няколко големи черни дървета, осветени от пълната луна. Гледката приличаше на новогодишна картичка. Под напора на вятъра дърветата бяха отхвърлили дебелия си снежен кожух и се открояваха ясно на фона на всеобщата белота като големи черни петна в нощта. Беше Коледа — за всички по света и дори за една част от затворниците. Началството се беше смилило над онези от нас, които очакваха транспортиране в Гвиана — получихме право да си купим по две шоколадови пръчки. Наистина по цели две пръчки, а не по две таблетки. С тези две шоколадови пръчки отпразнувах Бъдни вечер на 1931 година.