Кой ли ми го изпращаше? Така и не разбрах. Сигурно някое момче от изолатора беше решило да ни предупреди. Знаеше, че е достатъчно новината да достигне до един от нас, за да я научат всички. Бележката явно беше попаднала при мен по случайност. Бързо се обадих на Жюло и му казах: „Предавай нататък.“
Цяла нощ слушах как телефонът работи. Що се отнася до мен, след като изпратих съобщението, замълчах. Чувствах се чудесно в леглото си. Не исках неприятности. Хич не ме привличаше идеята да се завърна в карцера. А него ден още по-малко от когато и да било.
Втора тетрадка
На път за Гвиана
Сен Мартен дьо Ре
Вечерта Батон ми изпрати три цигари и бележка, в която пишеше: „Папийон, знам, че когато си отидеш оттук, ще ме запомниш с добро. Приел съм да бъда надзирател, но се опитвам да причинявам колкото се може по-малко зло на осъдените. Върша тази работа, защото имам девет деца и много се надявам да ме помилват. Ще се опитам да си заслужа помилването, без да върша злини. Сбогом. Наслука. Конвоят тръгва вдругиден.“
И наистина, на другия ден ни събраха на групи по тридесет в коридора на дисципа. Бяха дошли санитари от Кайен, които щяха да ни ваксинират против тропическите болести. На всеки се падаха по три ваксини и два литра мляко. Дега стоеше до мен умислен. Вече не спазвахме заповедта за мълчание, защото знаехме, че не могат да ни тикнат в карцера веднага след като са ни ваксинирали. Разговаряхме тихо под носа на копоите, които не смееха да ни направят нищо заради санитарите от града.
— Дали ще имат достатъчно арестантски коли, за да ни отведат наведнъж? — попита Дега.
— Не ми се вярва.
— Сен Мартен дьо Ре е далеч и ако извозват по шестдесет човека на ден, това ще продължи десет дни — тук сме поне шестстотин.
— Най-важното е да ни ваксинират. Това означава, че сме в списъка и скоро ще потеглим към Гвиана. Горе главата, Дега, предстои ни нещо ново. Разчитай на мен, както аз разчитам на теб.
Той ме погледна с блеснали от радост очи, сложи ръка на рамото ми и повтори:
— На живот и смърт, Папи.
По време на пътуването с колите не се случи нищо кой знае колко интересно, освен че се изпозадушихме в тесните долапчета на камионите за арестанти. Стражарите отказваха да отворят поне малко вратите, за да влезе въздух. Когато пристигнахме в Ла Рошел, двама от другарите в нашия камион ги намериха умрели от задушаване.
Сен Мартен дьо Ре е остров и трябваше да ни натоварят на кораб, за да стигнем дотам. Затова слязохме направо на кея и зяпачите, които се бяха събрали, видяха как изваждат двамата сиромаси. Но не изразиха каквото и да било съчувствие към нас — искам да подчертая това. А стражарите, понеже знаеха, че трябва да ни предадат в цитаделата живи или мъртви, натовариха труповете в кораба заедно с нас.
Преходът не беше дълъг, но успяхме да поемем глътка морски въздух.
— Мирише ми на бягство — казах на Дега. Той се усмихна, а Жюло, който беше до нас, рече:
— Да, мирише на бягство. Аз се връщам там, откъдето се измъкнах преди пет години. Оставих да ме пипнат като пълен глупак, точно когато се готвех да си уредя сметките с онзи доносник, дето навремето ме изпорти. Нека да се опитаме сега да останем заедно, защото в Сен Мартен ще ни разпределят, както дойде, в килии за по десетина.
Жюло обаче грешеше. Веднага щом пристигнахме, него и още двама ги извикаха настрани и ги сложиха отделно от нас. И тримата бяха избягали от каторгата и сега ги връщаха обратно, след като ги бяха заловили във Франция.
Разпределиха ни по десет души в килия и започнахме да живеем в очакване. Имахме право да говорим, да пушим, хранеха ни добре. Единствената опасност беше да не ти открият патрона. От време на време, без да знаем защо, привикваха внезапно този или онзи, караха го да се съблече чистак гол и внимателно го претърсваха. Първо цялото тяло от главата до петите и после вещите. „Обличай се!“ Това беше всичко.
Килията, столовата, дворът, където в продължение на часове обикаляхме в индианска нишка. Раз-два! Раз-два! Раз-два!… Крачехме в групи по сто и петдесет души. Една дълга стоножка с тракащи налъми. Разговорите — абсолютно забранени. След това — „Свободно!“ Сядахме на земята по групички, като всеки търсеше земляци или хора от своята черга. Закоравелите престъпници, за които землячеството не значеше нищо, сядаха всички заедно — корсиканци, марсилци, тулузци, бретонци, парижани. Имаше дори и един от Ардеш — и това бях аз. Трябва да ви кажа, че в целия конвой от хиляда и деветстотин души имаше само двама от Ардеш — един пъдар, който убил жена си, и аз. А това доказва, че в Ардеш хората са почтени. Останалите затворници също си оформяха групички, от които ние не се интересувахме, защото глупаците и скръндзите бяха повече от широките души. Тези дни се наричаха период на наблюдение. Действително ни наблюдаваха във всяко отношение.