Един ден подир обяд бях седнал на слънце, когато към мен се приближи някакъв тип. Беше дребничък, слаб, с цайси. Опитах се да го преценя, но беше трудно заради еднаквите униформи.
— Ти ли си Папийон? — Имаше силен корсикански акцент.
— Аз съм. Какво искаш?
— Ела в клозета — вика той и се отдалечава.
— Някой задръстен корсиканец — рече Дега. — Сигурно е планински бандит. Какво ли ще иска?
— Сега ще видим.
Влязох в клозета, който беше в центъра на двора, и се престорих, че пикая. Онзи до мен направи същото. Заговори, без да ме поглежда.
— Аз съм зетят на Паскал Матра. Когато ми беше на свиждане, каза, ако се наложи, да се обръщам за помощ към теб.
— Да, Паскал ми е приятел. За какво става дума?
— Не мога да си нося патрона — имам дизентерия. Не зная на кого да се доверя, а ме е страх да не ми го откраднат или да не го намерят копоите. Моля те, Папийон, поноси го няколко дни вместо мен. — И той ми показа един патрон, доста по-големичък от моя.
Това можеше да е капан, за да се разбере дали самият аз нося нещо. Затова хладнокръвно попитах:
— Колко има вътре?
— Двадесет и пет хиляди франка.
Без нито дума повече взех патрона, който между другото беше много чист, и направо пред него си го пъхнах в ануса, като се питах, дали един човек може да носи два наведнъж. Нямах си и понятие. Изправих се, вдигнах си панталона… Всичко беше наред, не ми убиваше.
— Казвам се Иняс Галяни — рече онзи, преди да изчезне. — Благодаря ти, Папийон.
Върнах се при Дега, дръпнах го настрана и му разказах всичко.
— Не е ли много тежко?
— Не.
— Тогава да не говорим повече за това.
Опитвахме се да се свържем с някой от неуспелите бегълци, по възможност с Жюло или Гиту. Бяхме жадни за сведения — как е там, как се държат със затворниците, какво трябва да направиш, за да не те разделят от другаря ти, и прочие. Случаят поиска да се сблъскаме с един терк със съвсем необичайна съдба. Той беше корсиканец, роден в Гвиана. Баща му бил надзирател и живеел с жена си на Ил дьо Салю — Островите на спасението. Тези острови бяха три — Роаял, Сен Жозеф и Дяволският. Нашият човек се беше родил на Роаял. И сега — каква съдба! — връщаше се там не като надзирателско дете, а като каторжник.
Имаше присъда двадесет години каторга за кражба с взлом. Беше деветнадесетгодишно момче с открито лице и чисти честни очи. С Дега веднага забелязахме, че случайно е загазил. Нямаше си никаква представа от престъпния свят, но можеше да бъде много полезен с познанията си за живота, който ни очакваше. Той ни разказа за детството си на островите, където беше прекарал четиринадесет години. Научихме например, че за гледачка му служел прочут със своята коравосърдечност бандит, изпратен на каторга заради едно монмартърско сбиване с ножове, което всъщност си било истински дуел за любовта на някаква русокоса хубавица.
Той ни даде няколко много ценни съвета. Бягството било възможно само от континенталната част, но не и от островите. Трябваше да внимаваме да не ни сложат в списъка на опасните, защото с такава препоръка, едва стъпили на пристанището в Сен Лоран дьо Марони, щяха да ни интернират за дълъг период или дори доживот в зависимост от провиненията. Общо взето, интернирали на островите не повече от петстотин души от всеки конвой. Другите оставали на континента. Климатът на островите бил здравословен, докато континентът, както ми обясни Дега, изсмуквал каторжника малко по малко чрез всякакъв вид болести, различни опасности, убийства.
Ние с Дега се надявахме, че няма да ни интернират на островите. Но нещо ме свиваше под лъжичката — ако бях в списъка на опасните? С доживотната си присъда, с историята около Трибуйар и директора? Добре се бях подредил.
Един ден се пусна слух — не отивайте за нищо на света в лазарета, защото тези, които са твърде слаби или болни, за да понесат пътуването, ги изтравят. Сто на сто беше партенка. И наистина, едно момче парижанче — Франсис Бардака, ни каза, че това са глупости. Вярно, че имало отровен, но брат му, който работеше като санитар, му обяснил за какво иде реч.
Въпросният тип се бил самоубил. За него преди това се говореше, че бил голям касоразбивач и че по време на войната по поръчка на френското разузнаване пребарал немското посолство в Женева или в Лозана — ще ви излъжа. Взел оттам някакви много важни документи и ги предал на френските служби. За благодарност ченгетата го пуснали от затвора, където излежавал петгодишна присъда. И от 1920 г. нататък си живеел спокойно, като правел по някой и друг удар веднъж или два пъти годишно. Всеки път, щом го пипнели, леко притисвал Второ управление и те бързо му се притичвали на помощ. Този път обаче изнудването не хванало дикиш. Лепнали му двадесет години и му дали пътен лист за Гвиана. За да пропусне кораба, той се беше престорил на болен и беше легнал в лазарета. Според брата на Франсис Бардака, цялата история била приключена с малко цианкалий. Касите за разбиване и Второ управление можеха да си отдъхнат.