Дворът гъмжеше от слухове — някои истински, други лъжливи. И в двата случая ги изслушвах до края — така времето минаваше по-леко.
Всеки път, когато ходех до клозета — на двора или в килията, Дега идваше с мен — заради патроните. Той заставаше отпред, докато действах, и ме скриваше от прекалено любопитните погледи. Един патрон вече е достатъчно голяма досада, да не говорим за два. А Галяни се разболяваше все повече и повече. Странна работа — патронът, който вкарвах последен, винаги излизаше последен, а този, който вкарвах първи, излизаше първи. Как се обръщаха из червата ми, не знам.
Вчера се опитаха да убият Клузио, докато беше при бръснаря. Два удара с нож в сърдечната област. Оживя по чудо. После научих цялата история чрез един негов приятел. Това било уреждане на сметки. Онзи, който тогава не успя да убие Клузио, умря шест години по-късно в Кайен. Сипали му бяха хромова киселина в паницата с леща. Умря в страшни мъки. Санитарят, който помагаше на доктора при аутопсията, ни донесе да видим десетина сантиметра от червото му. Само това парче имаше седемнадесет дупки. След два месеца убиецът му беше намерен заклан в леглото си. Така и не се разбра от кого.
Навършиха се дванадесет дни, откак пристигнахме в Сен Мартен дьо Ре. Крепостта беше така препълнена, че се цепеше по шевовете. Часовоите денонощно се разминаваха по стените й.
В банята избухна страшно сбиване между двама братя. Сръфаха се като кучета и единият от тях беше преместен в нашата килия. Наричаше се Андре Байар. Казаха ми, че не можели да го накажат, защото всичко било по вина на началството. Надзирателите получиха заповед по никакъв повод да не позволяват повече на двамата братя да се срещат. Ако научите тяхната история, веднага ще разберете защо.
Андре убил някаква бабичка с малко парици, а Емил скрил откраднатото. Веднага след това го хванали за друга кражба и го тикнали за три години на сянка. Брат му обаче не му пратил пари за цигари и Емил се ядосал. И като се ядосал, седнал да обяснява в килията, че ще си го върне тъпкано, дето брат му е такава скръндза, защото Андре теглил ножа на бабичката, но мангизите ги взел той и като излезе навън, няма да му даде нищо. Един от другите затворници веднага побързал да изпее всичко на директора на затвора. След това нещата бързо се задвижили. Андре го арестували и двамата братя били осъдени на смърт. В пандиза ги сложили в две съседни килии за смъртни. Всеки от двамата пуснал молба за помилване. След четиридесет и три дни молбата на Емил била приета, а на Андре отхвърлена. Все пак от чувство за човещина спрямо Андре Емил не бил преместен веднага от килиите за смъртни и двамата братя всеки ден правели разходка един зад друг, свързани с една верига.
На четиридесет и шестия ден в четири и половина сутринта вратата на Андре се отворила. Всички били там в пълен състав: директорът, секретарят на съда, прокурорът, който му издействал тази присъда. Дошъл бил часът за екзекуцията. Но точно в момента, когато директорът тръгнал да произнася речта си, дотичал адвокатът заедно с един непознат, който връчил на прокурора някакъв документ. Всички се отдръпнали в коридора. Гърлото на Андре било толкова свито, че не можел да преглъща слюнката си. Случвало се нещо невиждано и нечуто — екзекуция никога не се прекъсва. И все пак точно това станало. Чак на другия ден, след часове на страх и мъчителна неизвестност, Андре научил от адвоката си, че в навечерието на екзекуцията президентът Думе е бил убит от Горгулов. Думе обаче не умрял веднага. Цяла нощ адвокатът висял пред клиниката, като преди това бил съобщил на министъра на правосъдието, че ако президентът умре преди часа на екзекуцията (между четири и половина и пет), ще поиска отлагане поради отсъствието на държавен глава. Думе умрял в четири часа и две минути. Докато предупредят в министерството, докато грабнат такси с човека, който носел заповедта за отлагане на екзекуцията — и пристигнали три минути, след като вратата на килията била отворена. Присъдите и на двамата братя били сменени с доживотна каторга. Защото в деня на избора на нов президент адвокатът отишъл във Версай и веднага щом Албер Льобрюн бил избран, му пъхнал в ръцете молбата за помилване. Никога президент не е отхвърлял първата подадена до него молба. „Льобрюн подписа и ето ме, братче, жив и здрав на път за Гвиана“ — завърши разказа си Андре. Гледах този тип, който се беше спасил от гилотината, и си казах, че моите страдания са нищо в сравнение с това, което той беше преживял.