Жан-Пиер Кастелно
На народа на Венецуела,
на скромните рибари от залива Париа,
на всички интелектуалци, военни и други,
които ми помогнаха да започна живота си отново,
на Рита, моята съпруга и най-близка приятелка.
Първа тетрадка
В блатото
Процесът
Ударът бе толкова жесток, че успях да се изправя отново на крака едва след тринадесет години. Не, не ставаше дума за някое обикновено шамарче и те всички се бяха постарали да го изработят, както трябва.
Двадесет и шести октомври 1931 г. Изведоха ме от килията ми в Консиержери, където бях живял през последната година, още в осем сутринта. Бях гладко избръснат и докаран в костюма, ушит от известен майстор. Бяла риза и бледосиня папионка довършваха целия ми фасон.
Бях двадесет и пет годишен, а изглеждах едва на двадесет. Леко стреснати от „джентълменския“ ми вид, стражарите се държаха внимателно. Даже ми свалиха белезниците. Седяхме шестимата — петимата жандарми и аз — на две пейки в една гола стая. Навън бе мрачно.
Намирахме се в Съдебната палата на брега на Сена в Париж и вратата срещу нас водеше право към съдебната зала.
След няколко мига щях да бъда обвинен в предумишлено убийство. Адвокатът ми Реймон Юбер надникна да види как съм: „Няма никакви сериозни доказателства против вас. Вярвам, че ще бъдем оправдани.“ Подсмихнах се, като чух „ще бъдем“. Все едно че господин Юбер щеше да се явява като обвиняем заедно с мен и също да излежава евентуалната присъда.
Най-после се появи разсилният и съобщи, че е дошъл нашият ред. И така, обкръжен от четирима стражари и един сержант, аз пристъпих през широко зейналите врати в огромната зала. Добре се бяха погрижили за декора. Всичко — килимите, завесите на огромните прозорци, чак до мантиите на съдиите, които щяха да се занимаят с мен след няколко минути, тънеше в кървавочервени тонове.
— Господа, Съдът!
От страничната врата вдясно един след друг влязоха шестима мъже — председателят и петима съдии с церемониални шапки на глава. Председателят се спря пред стола в средата, около него от дясно на ляво се наредиха колегите му. В самата зала, където всички, включително и аз, бяхме останали прави, тегнеше пълна тишина. Съдът седна, след него и останалите.
Председателят — човек с розовобузесто строго лице, ме гледаше в очите, без да изразява каквито и да било чувства. Казваше се Бьовен. Оттук нататък щеше да ръководи процеса справедливо и с цялото си държане да покаже на всички, че той — професионалният съдия, не е твърдо убеден в искреността на свидетелите. Нямаше вина за нанесения ми удар, но послужи като инструмент на останалите.
Прокурорът се казваше Прадел. Имаше тъжната слава, че е изпратил на гилотината и на каторга повече жертви от който и да било друг и всички адвокати трепереха пред него.
Като служебен обвинител Прадел беше лишен от всичко човешко. Той олицетворяваше закона, той държеше везните и щеше да направи всичко възможно да ги наклони в своя полза. Отпуснал клепачи, прокурорът ме наблюдаваше като лешояд от цялата висота на своето положение. А това значеше, първо — от висотата на катедрата си, която го поставяше над мен, и, второ — от собствените си най-малко метър и осемдесет, които арогантно изтъкваше. Не свали червената мантия, но постави пред себе си шапката и се облегна на дланите си, големи като хилки. Златна халка показваше, че е женен, а на кутрето си носеше като пръстен излъскан гвоздей от конска подкова.
Когато се наклони над мен, за да изрази по-добре превъзходството си, обвинителят сякаш изрече: „Много се лъжеш, ако си мислиш, че ще успееш да ми се измъкнеш, малък фукльо. Ръцете ми не приличат на клещи, но в сърцето си крия нокти, с които ще те разкъсам на парчета. Всички адвокати се боят от мен, а в магистратурата ме уважават като опасен прокурор, защото никога не оставям плячката да ми се измъкне. Не ми трябва да знам дали си виновен, или не, моята задача е просто да използвам това, което имам срещу теб — разгулния ти живот в Монмартър, скалъпените от полицията свидетелски показания, изявленията на самите полицаи. С всички тези гадни дрънканици, събрани от следователя, аз ще успея да те обрисувам толкова отблъскващо, че заседателите ще те изтрият от лицето на обществото.“