Ето го, Галяни се появи. Водеха го, защото въпреки дебелите си цайси той почти не виждаше. Вече изглеждаше съвсем здрав. Приближи се и безмълвно ми стисна ръката. Рекох му:
— Искам да ти върна патрона. Сега си наред, можеш да си го носиш сам. За мен той беше много голяма отговорност по време на пътуването, пък и кой знае дали в Гвиана ще бъдем близо един до друг и дори дали изобщо ще се видим. Така че най-добре е да си го вземеш обратно. — Галяни ме изгледа с нещастен вид. — Хайде да вървим в клозета и да ти го връщам.
— Не, не го ща, дръж го ти, подарявам ти го, твой е.
— Защо, бе?
— Не искам да ме заколят заради този патрон. Предпочитам да живея без парите, отколкото да пукна заради тях. Давам ти ги, защото в крайна сметка няма причина да рискуваш живота си, за да пазиш моите мангизи. Ако рискуваш, поне да си е за твоя полза.
— Шубе те е, Галяни. Да не са те заплашвали вече? Сигурно някой те подозира, че си зареден.
— Така е. Непрекъснато ми се мъкнат по петите трима араби. Аз затова досега не бях идвал да те потърся — за да не разберат, че си имам вземане-даване с теб. Всеки път, когато отивам до клозета, независимо дали денем или нощем, един от тримата идва и застава до мен. Намерих начин да им покажа много ясно, че не съм зареден, но въпреки това те не престават да ме следят. Сигурно смятат, че съм дал патрона си на някой друг, без да знаят на кого точно, и ми ходят по стъпките, за да ме пипнат в момента, в който си го взимам обратно.
Погледнах Галяни и видях, че наистина го преследват и са му изкарали акъла. Викам:
— В коя част на двора стоят обикновено?
— Около кухнята и пералнята — казва.
— Добре, стой тука, аз ще се върна. Всъщност не, ела с мен.
Тръгнах заедно с него към арабите. Извадих скалпела от кепето си и го хванах с дясната ръка за дръжката, така че острието да остане скрито в ръкава. И наистина, като пристигнахме на мястото, ги забелязахме. Бяха четирима — трима араби и един корсиканец, който се казваше Джирандо. Веднага схванах номера — нашите хора бяха чупили корсиканеца и той веднага отишъл да изпее работата на арабите. Трябва да е знаел, че Галяни е зет на Паскал Матра и няма начин да е без патрон.
— Здрасти, Мокране, как е, върви ли?
— Върви, Папийон. А при теб как е?
— При мен не върви, мамка му. Идвам да ви кажа, че Галяни ми е приятелче. Ако нещо му се случи, ти първи ще си го отнесеш, Джирандо. И на останалите няма да им се размине. Разбирайте го, както си щете.
Мокране, единият от арабите, се изправи. Беше висок колкото мене — около метър седемдесет и четири и също толкова як. Атаката ми го беше засегнала и той тъкмо понечи да ме нападне, когато аз бързо извадих чистак новия скалпел и му рекох:
— Да не си мръднал, че те убивам като псе.
Той се сепна, че ме вижда въоръжен въпреки непрекъснатите проверки; моето държание и дължината на оръжието също го стреснаха и той каза:
— Станах, за да обсъдим въпроса, а не да се бием.
Аз знаех, че това не е вярно, но беше в мой интерес да спася авторитета му пред неговите приятели. Оставих му начин да се измъкне от положението:
— Е, хубаво, щом си станал, само за да обсъдим…
— Не знаех, че Галяни ти е приятел. Мислех, че е някой от задръстените, пък и ти трябва да ме разбереш, Папийон, когато си без мангизи, все отнякъде трябва да намериш сухо, за да можеш да духнеш.
— Така е. Ти, Мокране, имаш всички основания да се бориш за живота си. Само тук няма да пипаш. Търси другаде.
Той ми протегна ръка, аз я стиснах: Уф! Измъкнах се, слава богу! Защото, между нас казано, ако бях убил този тип, нямаше да замина на другия ден. Малко късно бях забелязал, че работата става дебела. Галяни се върна с мене. Казах му:
— Не разправяй на никого. Не искам старият Дега да ми чете конско.
Опитах се да убедя Галяни да си вземе патрона, но той пак каза:
— Утре преди тръгване.
На следващия ден обаче така хубаво се беше покрил, че аз се качих на кораба с два патрона.
Тази нощ никой от килията, в която бяхме единадесетима, не продума. Всички повече или по-малко мислехме, че това е последният ни ден на френска земя. Всеки повече или по-малко беше обхванат от мъка, че ще остави завинаги Франция и ще потегли към непозната земя и непознат живот.
Дега мълчеше. Бяхме седнали двамата до решетестата врата към коридора, защото тук подухваше малко по-свеж въздух. Чувствах се напълно объркан. Сведенията за това, което ни очакваше, бяха толкова противоречиви, че не знаех дали да се радвам, дали да тъжа или направо да се отчая.
Хората от нашата килия принадлежаха към престъпния свят. С изключение на онзи малък корсиканец, който беше роден в Гвиана. Всички те сякаш бяха загубили способността си да мислят и да реагират. Като че ли бяха онемели под тежестта на този момент. Течението в коридора изсмукваше цигарения дим от килията като облак. Трябваше да се навеждаме под тютюневите облаци, за да не ни лютят очите. Никой освен Андре не заспа. Но като се знае, че той веднъж беше губил живота си, това не трябваше да ни учудва. Отсега нататък за него всичко щеше да бъде като неочаквано намерен рай.