— Бързо насам — ме придърпа той. — Закачи си торбата там, където ще си окачиш хамака. Тук сме близо до два люка — те сега са затворени, но като навлезем в открито море, ще ги отворят и ще имаме повече въздух, отколкото където и да било другаде.
Запознах го с Дега. Както си говорехме, се приближи някакъв тип. Жюло му прегради пътя с ръка и изръмжа:
— Не си пъхай носа тук, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана. Ясно ли е?
— Да — рече другият.
— Знаеш ли защо?
— Да.
— Тогава чупка.
Типът се чупи. Тази демонстрация на сила много впечатли Дега и той не се опита да го скрие:
— Благодарение на вас двамата ще мога да спя спокойно.
А Жюло го увери:
— Тук с нас си на по-сигурно, отколкото в някоя тузарска вила с отворен прозорец на долния етаж.
Пътуването продължи осемнадесет дни, през които се случи само едно произшествие. Една нощ всички се събудихме от смразяващ писък. Някакъв тип беше намерен наръган с нож между плешките. Бяха го продупчили от долу на горе през хамака. Бая голям нож, по-дълъг от двадесет сантима. Веднага двадесет и пет — тридесет надзиратели ни заобиколиха с насочени револвери и пушки и закрещяха:
— Всички голи, светкавично!
Съблякохме се до един. Ясно — ще пребъркват. Сложих скалпела под десния крак, като прехвърлих тежестта на левия, защото острието ме режеше. Босото ми стъпало го покри изцяло. Четирима от надзирателите влязоха при нас и започнаха да претърсват обувките и дрехите. Преди това оставиха револверите си отвън и затвориха зад гърба си вратата на килията. Останалите зад решетките продължаваха да ни държат на мушка.
— Първият, който мръдне, е мъртъв — предупреди един от началниците.
При претърсването откриха три ножа, две подострени обущарски шила, тирбушон и един златен патрон. Шестима души бяха изкарани все още голи на палубата. Началникът на конвоя — комендантът Баро, пристигна заедно с двама военни лекари от колониалните войски и капитана на кораба. Когато копоите излязоха от нашата клетка, всички бързо се заобличаха, без да дочакат разрешение. Аз си прибрах скалпела.
Надзирателите се отдръпнаха в дъното на палубата. По средата застана Баро, а останалите — до стълбището. Пред тях стояха мирно, строени в редица, шестимата голи мъже.
— Това е негово — започна да обяснява копоят, който беше пребърквал, като взе един от ножовете и посочи собственика му.
— Да, мое е.
— Добре — отсъди Баро, — този ще продължи пътешествието в карцера над моторите.
Един по един строените бяха обвинявани, че притежават някое от шилата, тирбушона, ножовете и всеки си признаваше. След което все така гол се изкачваше по стълбата, придружаван от по двама надзиратели. На земята останаха един нож и златният патрон. И само един човек за двете. Беше млад, между двадесет и три и двадесет и пет, добре сложен, най-малко метър и осемдесет, с атлетично тяло и сини очи.
— Това е твое, нали? — запита копоят, като протегна златния патрон.
— Да, мое е.
— Какво съдържа? — попита комендантът Баро, като го взе.
— Триста английски ливри, двеста долара и два диаманта по пет карата.
— Да видим — той го отвори. Тъй като беше заобиколен от останалите, ние нищо не виждахме, но го чухме да казва. — Точно така. Как се казваш?
— Салвидиа Ромеро.
— Италианец?
— Да, господине.
— Няма да те наказваме за патрона, но за ножа не може да ти се размине.
— Извинете, ножът не е мой.
— Не ми ги разправяй тия, намерих го в твоите обувки — каза копоят.
— Повтарям ви, че ножът не е мой.
— Значи излиза, че аз съм лъжец, а?
— Не, просто сте сбъркали.
— Чий е тогава ножът? — попита комендантът Баро. — Ако не е твой, значи принадлежи на някой друг?
— Не е мой, и това е всичко.
— Ако не искаш да те напъхаме в карцера над парните котли, където жив ще се изпържиш, кажи чий е ножът.
— Не знам.
— Ти подиграваш ли се с мен? Намират нож в обувките ти и ти не знаеш чий е? Да не ме взимаш за глупак? Или е твой, или знаеш кой го е напъхал там. Казвай.
— Ножът не е мой и не е моя работа да ви казвам чий е. Аз не съм доносник. Да не би случайно да приличам на някой гаден тъмничар?
— Надзиратели, сложете му белезници. Скъпо ще платиш за тази демонстрация на неподчинение.
Комендантът и капитанът започнаха да се съвещават. Капитанът даде заповед на помощника си, който се качи на палубата. След минута пристигна един моряк — бретонец, цял великан, който носеше ведро с вода — сигурно морска, и дебело колкото юмрук въже. Накараха момчето да коленичи и го завързаха за последното стъпало на стълбата. Морякът натопи въжето във водата и започна бавно, с всички сили да шиба бедрата, слабините и гърба на бедния нещастник. Кръвта потече по бедрата и хълбоците му, но той нито веднъж не извика. В гробовната тишина, която беше настанала, изведнъж откъм нашата килия се чу вик на протест: